Една жена е завързала хамак на двора за два бора до селската си къща. Къщата е на върха на селото. Прането се вее мокро по теловете. Нощем, когато борчетата заспят, тя лежи в хамака и наблюдава звездите. Обичайно ѝ е хладно, затова придърпва китеник, останал от някогашния чеиз на нейната баба. Вятърът довява аромат на мокра орехова шума и току-що проснатото пране. Ручилото на гайдата долу в центъра на селото извива до звездите, а те проблясват една след друга и времето за тази жена започва да изчезва. Заглъхва малко по-малко, с всяка извивка на чаршафите, дипли се в гласа на гайдата и спира. И така като застине съвсем, кръвта във вените ѝ се успокоява, теква спокойно, вече несподавяна от градския шум, а като мелодия на гайда, клокочи бавно с ромола на поточе, достигайки и до най-сухите тревички и камъчета в нейната душа. Тогава на жената ѝ се струва, че чува пулса на природата. Отсреща пада орех. Тупва в шумата. После още един, търкулва се по урвата и спира в мрежата. Всичко утихва. Па ...