Мълчи, рибо!
Забелязах я в понеделник на спирката. Качва се с нас в автобуса и сяда най-отзад. Ние кудкудякаме като кокошки, обсъждаме набързо изминалата вечер, разменяме си рецепти за чийзкейкове и се закачаме с мъжете, а тя си стои там, зяпа през прозореца и мълчи. От портала се разбягваме по цеховете, гледам - тя все към дъскорезницата тича. По правило там жени не приемат, заплатите са най-големи, но и работата - най-тежка. А, бе, пичове, да нямате секретарка? - подкачам банцигарите. - Ква ти
секретарка, тя тая е Ламята Спаска, така сме я кръстили, хили се Тотьо бригадирът. - Много е яка, ще знаеш, направо акъла ни е взела. Блъска наравно с нас, на обяд
опухва по една щафета наденица и половин хляб. Пробвахме се да я сваляме, тя само ръмжи и ни показва едно голямо дърво... Нещо не ù понасят майтапите.
Свикнахме с мълчанието на Ламята Спаска. Какво пък толкоз - не ù се говори на жената, защо да я закачаме. За Коледа шефовете решиха да правим банкет. Цял месец обсъждахме коя какъв тоалет ще си купи за банкета и къде ще си прави косата, вълнения - като за световно. Та, вечерта отиваме в "Лудото пиле", издокарани като за манифестация през социалистическо, колежката Ламя - както си иде всеки ден на работа. Може да няма други дрехи жената, ми вика Тотьо, какво сте я зяпнали! Може да е разведена и да има три-четири деца, да не ù стигат парите!
Аз по принцип не нося на пиене, от петдесет грама вече започва да ми захожда колесника, но тоя път си отпуснах душичката. Пихме, пяхме, играхме, по едно време мъжете се сбиха за нещо си, обаче банкетът си е банкет - един път в годината и бързо усмъртихме побойниците. После щръкляхме до един часа. Ламята, както винаги, беше седнала най-накрая, пийва си, от време на време излиза навън да пуши, връща се и пак сяда с приведените си рамене, и протърканите дънки.
- Новата колежка трябваше да я кръстите Риба, не Ламя, - му викам на Тотьо, - тя сигурно си отваря устата само да яде.
Обаче Тотко е пиян като мотика, обесил ми се е на рамото и докато го влача към таксито, фъфли: "Ще ù отворя аз устичката на тая, охооо, като ù покажа питона..." Ще покажеш на баба си хвърчилото, мърморя аз, - нали си пиян-залян, гола жена ще видиш през крив макарон...
Славен банкет беше! Свърши ваканцията, походихме два дни на работа, ама нали съм си Марко Тотев, на шести януари получих бъбречна криза. Киселото зелце ли ми дойде в повечко, винцето ли - осъмнах във Вътрешно отделение на системи. Тъкмо ме поотпуснаха болките, чувам отвън сестрата да се провиква: "Дай я в четвърта стая тази жена!"
Еха, значи ще си имам другарче, радвам се аз, тъкмо ще има с кого да си говоря, може и компания за цигарка да намеря!
В стаята влезе Ламята Спаска. Прибеляла и посиняла, и кашля като катър. Сестрите веднага я емнаха - лягай да ти поставим абокат, дай урина, дай кръв, дай сега да
направим пробичка за антибиотик... Най-сетне я оставиха на мира и аз я почвам:
- Гледай къде се срещаме! Пневмония ли имаш? От кога кашляш така?
Колежката ме удостои с някакво нечленоразделно ръмжене и се обърна към стената. Лежа така до обяд. Дойдоха да ù направят инжекцията, после пак ми показа мощния си гръб. Аз, нали съм си нервачка, ставах, лягах, три пъти ходих до автомата за кафе, пет пъти слизах долу да пуша, Ламята - нищо. Лежи си, кашля и мълчи. И тук вече става интереснооооо... по вечеря иде едно детенце, има-няма десетинагодишно, с дълги плитки до кръста и черно като щепсел. Живо циганче. Обаче културноооо, това "добър вечер", "извинете, Донка в тази стая ли е", "моля"... така разбрах, че Ламята Спаска всъщност се казва Донка.
Момиченцето реди по шкафчето ù тоалетна хартия, чаша, бутилка минерална вода... чистичко, спретнато, акуратно.
- Мамо, донесох ти и лекарствата, че да не вземеш пак да получиш криза!
Донка сякаш се преобрази от какавида в пеперуда, направо не е за вярване какво направи с нея малкото цигане. Гледа го със светнали очи и го гушка като коте: "На мама добричкото ми то, всичко ми донесло!"
Детето идваше всяка вечер, а Донка видимо се отпусна, започнахме да разменяме по някоя дума. На третия ден кашлицата ù утихна и отидохме на входа да пушим. Навън стягаше януарският мраз, както само по Йордановден става, дръпнахме надве-натри цигарите и се прибрахме.
- Ще звънна на братовчедката да не пуска Севинч тая вечер да идва, много е студено - измърмори Донка и набързо даде инструкции на някого.
- Дъщеря ти защо се казва Севинч? - попитах и на секундата съжалих за глупашкия си, нетактичен въпрос. Донка вдигна големите си кафяви очи, грейнали само при споменаването на дъщеричката ù:
- Догреша ме да ù сменям името като я осинових, толкоз години ù виках Севинч, какво да го лъжа детето, че е българче, нали един ден всичко ще разбере...
- Нямаш ли си свое дете?
- Имам бе, как да нямам - изпъшка Донка, - ама те големи, поеха си пътя... Севинч ми беше приемно дете. Бях безработна, децата ги подлъга баща им да отидат при него в Бургас - голям град, работа имало, хубави заплати давали... аз бях в депресия. Два чифта обувки скъсах, по цели дни обикалях за работа и като нямаше какво - станах приемна майка, че то иначе щях да умра от глад. Имаше още едно дете при мен, пак циганче, но него го осиновиха бързо и не ми беше чак толкова домиляло. Обаче Севинч я гледах шест години. Не че нямаше кандидати да я осиновяват, ама майка ù шантава - ха днес, ха утре, омайваше го детето, че ще го вземе... То тъкмо се успокои, горкото, оная проститутка пак се обажда по телефона, какво го ментеше, не зная, но му размътваше мозъка...
Гледах тая голяма, недодялана жена, с побелелите ù коси и по мъжки големи ръце, с миризливите ù цигари и непреклонно мълчание, и се чудех как е успяла да надскочи изконната майчина обич към своите, и да обикне чуждото, циганско дете. Донка, сякаш усетила мислите ми, додаде:
- То не става отведнъж, бе жена, човек не си дава сметка за него, докато не разбере, че утре някой ще дойде да го вземе... гласът ù се задави от сълзи и кашлица... -
Севинч я поискаха някакви гърци и майка й най-сетне даде съгласие за осиновяване. Аз четири нощи не спах, направо бях откачила. Как ще го дам в Гърция това детенце, че то има увреждане на стъпалото, още се напикава нощем, понякога заеква... Гърчолята утре ще се уморят да го разкарват по доктори и ще го продадат за
органи или за проститутка... и Донка, коравата Донка, халата на банцига, Ламята Спаска на дъскорезницата, избухна в сълзи.
- А от какво са ти тия белези по гърба? - Всеки ден на визитация, докато преслушваха дробовете ù, гледах два грозни белега на широкия ù гръб, личеше си, че са от дълбоки рани. Така се бях закрастила за тия страшни белези, че с риск Донка никога вече да не ми проговори, не се стърпях и я попитах.
- Уф, не питай, - изпухта колежката ми. - Тях ми ги направи бившия, наръга ме с нож, когато да се изнасям от апартамента, заради едни посребрени прибори. Абе не е за разправяне...
- Кажи, де - настоявах аз, - толкова неща ми довери, кажи ми за белезите.
Донка явно се беше разчувствала от приказките за дъщеричката. Седна в леглото
и направо ме закова.
- Знаеш ли, че бившият ми викаше Рибата?
Почувствах как всичката ми кръв лумна в главата, така се изчервих. Дали беше
отгатнала как я кръстих, или аз неволно бях улучила нещо от страшното ù минало?
- Много бързо ми взе страха като се оженихме, Кети. Той и тавряз не е стока, но напиеше ли се - лошо, много лошо... Ако се обадя - бой. Ако мълча - пак бой. Мълчи, вика, мълчи като риба, да те питам аз на какво отгоре се надуваш, селянко проста! -
жената преглътна мъчително и продължи. - Така ме беше наплашил, че го търпях цели петнадесет години. Ха си мръднала от тука, вика, ха съм те заклал, като риба
мълчиш и като риба ще те изкормя...
- Че как бе, Донке, се престраши да го напуснеш?
- Ами как - знам ли? Сигурно един ден и мойто търпило се е свършило. Сграбих си парцалите и децата, и тъкмо да се качваме на влака, намери ни на гарата. Видял, че му няма посребрените прибори, дето си ги донесе от Съюза и откачил... Аз нося на децата кифли със шоколад, двете ми ръце заети, не го и видях откъде дойде. Намушка ме на перона, пред сто човека, катилът му мръсен... И да не си помислиш, че сега гние по затворите? - О, не, хвана го някаква амнистия и излезе... представяш ли си, излезе за добро поведение тоя убиец, че и децата ми взе! - в гласа ù имаше толкова неподправен бяс, че не посмях да продумам повече. Придърпах завивката през глава и застинах като умряла лисица.
На другата сутрин я изписаха. Севинч с дългите плитки дойде специално да вземе майка си, беше много важна - събра багажа в една голяма чанта и повика по джиесема си такси. Донка ми махна за довиждане от вратата с бялата си ръкавица, без да каже нито дума. Дъщеря ù я стискаше за другата ръка и чуруликаше като мъничка розова птичка с розовата си шубичка, розови ботушки и красива розова ушанка. Голяма и непохватна, майка ù крачеше до нея и се усмихваше. Какво значение имаха думите, когато черничкото ù момиченце знаеше, че го обича?
Мълчи, рибо, мълчи...
© Кети Рашева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Кате.... Само ти го можеш така!
-
Много време мина, откакто четох нещо толкова красиво и увлекателно. Майстор си на разказа.
-
Браво Кети. МНого хубав разказ!
-
Ооо, Кети - до сълзи...
Поздрав! -
Като чета твоите разкази, все си те представям край запалено огнище. Бог да те благолсови, голяма сила има в теб,Кети!
-
Трогателна история, по човешки разказана и ме накара да плача!
-
Кети, пропуснала съм, прощавай!И днес, в едно особено настроение, твоят разказ ме размаза...Много си талантлива, сигурно не ти го казват за първи път, но нека и аз ти го кажа!Поздрав,приятелко!
-
Поздравления за вълнуващия разказ, Кети!
-
Ех,Кети, много вълнуващ разказ и с твоя индивидуален стил и начин на изказ, не може да се сбърка кой го е написал, браво! Трогна ме , все така и ощеее...
-
Чудесен разказ! Интересен, докосващ, кара те да се замислиш за много неща!
-
Така могат да пишат само хората, които обичат Доброто и Човещината. Поздравления и за белетристичните умения!
-
Умееш да въздействаш! - със сюжета, с подбора на думи и акценти, с внушенията, които правиш. Браво, Кети! Удоволствие си.
-
Страхотен разказ, Кети! Страхотен, знаеш ли, моя стих за децата, който ти хареса не е само за моите деца, а за всички, които обичах и обичам- неглижираните деца.Работя десет години с такива деца- и хляба, и плача, и съня им съм видяла. Това не се преживява... Бъди здрава!
-
Думите изчезнаха...
-
Разтърси ме.Уж обикновени неща за обикновени хора, а как горчат...
Поклон пред перото ти. -
Възхитена съм от таланта ти на разказвач Кети!
Светли Великденски празници! -
Великолепен разказ!!!
Целуната си от Бога, Кети!
Страхотна дарба... прекланям се!!!
Светли Великденски празници!!!
((( ))) -
Стиска за гърлото!
Просълзи ме!!!
Светли празници! -
Браво!
-
Тежък разказ! Харесах!
-
Разказваш по невероятен начин и дълго след прочита, написаното още е в съзнанието на читателя! Поздравявам те за майсторството!
-
Невероятен разказ! Така сме ние хората, съдим другите и ги коментираме без да знаем съдбата им..
-
Как се коментира такъв разказ...
Бях тук.
(подсмърчам си)
Благодаря! -
Страхотно, Кети! С първите няколко изречения се приготвих да се хиля и да се забавлявам, накрая вече ревах. Бръкна ми в сърцето с тоя разказ, поздравления!
-
Прекрасен разказ, други думи нямам!
Поздрави! -
Ехаааа! Ама как добре си го написала.... Благодаря за усмивката!
-
Браво, Кети! Очите поставят "етикети", душите съдят без да разбират, само Любовта разбира Истината, единствената... Обичам да скитам в тишината след публикациите Ти защото в нея оживяват посланията Ти от разказите. Благодаря Ти!
-
прочетох. има ли още? харесах.
-
Класика!
-
Който може, си го може!!
Невероятна си, Кети!! -
Стана ми мъчно за твоята героиня. Тя е с добро сърце и тежка съдба. Такива сме хората, много бързо правим преценки за другите, особено ако не са като нас. Чудесен разказ!
-
Великолепен разказ, Кети! Майсторски написан!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
