Мъникът  2

         Ервант  Дилоян беше белязан от природата още при своето раждане. Роди се “седмаче” и като че ли това предопредели  съдбата му. Всички други деца от Каршиака бяха родени на деветия месец от бременноста на майките си, само Ервант беше избързал, за да се бави след това през целия си живот. Той наддаваше на тегло по 200 грама на две седмици, докато другите наддаваха двойно за същия период. Беше най-ниският в махалата и най-слабичкият. Съседките жалеха майка му,  тъй като смятаха, че детето на Аракси няма да го бъде.  Даваха ù кураж, но зад гърба ù я съжаляваха. Аракси не се отчайваше, хранеше сина си с вкусни арменски манджи, правеше му торти “Монблан” с маслен крем, разбиваше му пресни яйца на “шато” всеки следобед в 4 часа, правеше му боров мед от елхови връхчета, които береха с него в младите борови гори на Родопите. Ервант беше здрав и не боледуваше, въпреки  хилавостта си и бавното си физическо развитие. Пък и умствено не  обещаваше особено бляскаво бъдеще като нов Нютон или Айнщайн. Знаеше да чете и пише, учителите не го хвалеха, но и не се оплакваха от него. Просто не го забелязваха. Децата го бяха прекръстили на Ери за по-кратко. След това му прибавиха и прякора Мъника и стана Ери Мъника. В прогимназията и гимназията Ери изчезна и остана само Мъника. Беше най-ниският в класа, седеше винаги на първия чин до прозореца, та да е точно срещу катедрата на учителите. По всички предмети беше посредствен, а по пеене и физическо даже слаб. Ама нали са второстепенни предмети, му пишеха “тройки” по милост. Така че, в бележника му имаше само “тройки” и винаги една шестица по трудово обучение. Беше изключително сръчен, явно беше наследил занаятчийския талант на баща си, който беше отличен часовникар. Едва тръгнал на училище, помагаше на баща си в малката часовникарска работилница. Разглобяваше безпогрешно всякакви часовници, измиваше механизмите, и за баща му оставаше само да ги сглобява, настройва и да ги предава на клиентите.

         В училище помагаше на учителя по трудово обучение при изготвяне на модели, макети и нагледни табла. Работеше тихо, безмълвно и сякаш предугаждаше желанията на учителя. В клас мълчеше, никога не взимаше участие по собствено желание,  не вдигаше ръка и много учители забравяха за съществуванието му, въпреки че седеше точно пред тях. Когато го изпитваха, мънкаше под носа си, не се разбираше знае ли или не знае урока, и по този начин получаваше почти винаги заветната “тройка”. Често пъти го ощетяваха заради мънкането му, но даскалите нямаха време да се занимават с него. Трябваше да предават нов урок. Така с тройки и без поправителни изпити Мъника стигна до девети клас.

         През новата учебна година започнаха да изучават дескриптивна геометрия. Съвсем нов математически предмет и в класа стана революция. Само след два урока Мъника стана абсолютен лидер на класа по новия предмет и въпреки усилията на отличниците като Слав, да запазят лидерството по математика, Мъника беше винаги с “едни гърди” пред тях. Разгоря се жестока конкуренция между двамата, но в бележника на малкото арменче се появи още една твърда шестица. В цялата гимназия се заговори за феномена “Мъника и дескриптивната геометрия”. На  математическата олимпиада по Дескриптивна, Мъника беше определен за капитан на отбора и благодарение на него  Първа гимназия спечели първото място. А на Републиканската олимпиада Мъника се окичи със златен медал, заедно с други четирима пловдивчани от други гимназии. Слав Славов даже не беше в отбора. Въпреки че Слав беше красавецът и отличникът на цялата гимназия и всички хубави момичета тичаха по него,  Слав не можеше да преглътне успехите на Мъника по Дескриптивна геометрия. Заради Слав  една  десетокласничка посегна да се самоубива с няколко хапчета хинин-аналгин. За поколенията остана само прощалното ù писмо, защото тя се оправи само след 2 часа след промивка на стомаха в Окръжна болница.

         Но в класа витаеше духът на безмилостната конкуренция. Беше на живот и смърт. Слав беше блестящ по всички предмети, отличник и по Дескриптивна, но пред Мъника отстъпваше лидерството. Разгоря се жестока война, надпревара с всички позволени и непозволени средства. Слав тръгна на частни уроци при едно университетско светило, но арменчето разгадаваше всички ходове на противника и може да се каже, че учителят го караше да предава новия урок. Слав започна да бяга от часовете по този предмет. Гордостта не му позволяваше да слуша урок, предаван от съперника му. Трупаше неизвинени отсъствия, които класната  тайно ги оправяше. Пълен отличник и член на Учкома на Комсомола не можеше да бъде с намалено поведение или изключен за неизвинени отсъствия. Добре че в десети клас вече не се изучаваше този предмет и духовете се усмириха. Но враждата между двамата остана  да ги гори като тлееща жерава.

         Завършиха 11-и клас. На абитуриентския бал Слав беше “кралят-слънце”, а Мъника не отиде въобще. Зрелостното му свидетелство беше кръгло 3. Предметите, по които имаше “шестици”, не влизаха в дипломата. Отличникът, завършил със златен медал,  Слав Славов, отиде в София да следва право, а Мъника захвана занаята на баща си в малката часовникарска работилница  в Капана.