Понякога да направиш една крачка е много трудно. Дори да си се подготвял с месеци, дойде ли моментът, паниката те грабва с лепкави пръсти, стисва те за гърлото и се кикоти ехидно, докато ти се потиш и трепериш. Изглежда лесно да се откажеш и да се върнеш назад. Но къде ще отидеш? Няма как да започнеш отначало, защото пак ще стигнеш дотук. Само крачка, но ти прилича на скок в един друг свят, в който ще загубиш сегашното си Аз и ще се превърнеш в друг човек, когото тепърва трябва да опознаваш. Тази бе от крачките, в които няма кръстопът, няма избор, няма решение. Няма и връщане…

        Вратата към двореца бе затворена - огромна порта от дебели букови талпи с прогорен кралски герб. Пред нея стояха двама стражи, изцяло в бронирани доспехи. Те хванаха дръжките на мечовете си и пристъпиха крачка напред и крачка встрани, обграждайки Сакрил и двамата му костеливи спътници.

        - Стой! - рече твърдо единият страж. - Кой си ти и по каква работа идваш?

- Казвам се Сакрил. Идвам да търся служба при краля.

        Беше подготвял тази реплика многократно, но гласът му прозвуча несигурно и пискливо. За малко да изпусне скелетите от притеснение и театърът да приключи, но се овладя.

        - Изчакай тук! - каза другият страж, но двамата останаха на позиции и не помръднаха, гледайки напрегнато. Сакрил зачака, а сърцето му туптеше здраво. Опита да се стегне, повдигна наперено рамене, скелетите направиха същото.

        Изминаха няколко безкрайни и тревожни минути. Дори и слънцето, досега приятно меко, започна да прежуря. После забуча някакъв барабан, задрънкаха вериги, вратата жалостно изскърца и започна да се вдига. Показаха се черни ботуши, черен панталон, скъпо лъскаво наметало, бяла риза и лице с грижливо оформена брадичка, строг поглед и дълга, къдрава черна коса.

        - Аз съм Пралик, командир на гвардията. Идваш с мен, но без придружители и без номера!

        Скелетите мигом се разпаднаха. Стражите се намръщиха още повече, а Сакрил въздъхна. После пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

        Вътре имаше красив павиран площад с фонтан в средата, обграден от тучни градини с цветя. Широк път водеше право към двореца, но Пралик поведе Сакрил встрани, край стената, докато стигнаха някакви ниски постройки, вероятно казармени помещения. На малък плац полуголи мъже тренираха с мечове, копия или лъкове. Мястото бе пропито с мирис на пот. Никой не им обърна внимание.

Оставиха коня в конюшнята и влязоха в един доста скромно обзаведен кабинет.           

        Седнаха и Пралик започна да разпитва Сакрил, като през цялото време си водеше записки. Откъде е дошъл, защо точно тук, какво знае за крал Дортен, какви са възможностите му като некромансър? Младежът отговаряше чинно. Не знаеше нищо за краля, просто бе чул името му някъде, а щом е крал, значи има нужда от всякакви воини и магове. Сподели, че може да владее до четири скелета, като премълча случката в „Лагерът на пиратите“. Разговаряха повече от час. После Пралик каза:

        - Ще те взема на служба. Всеки ден ще упражняваш уменията си, но не тук, а извън града. Ще минаваш само по пътя, по който те доведох. Никакво приближаване към двореца, никакви разговори с прислугата! В края на всяка седмица ще идваш да ми отчиташ напредъка си и ще получаваш съответното възнаграждение. Ела с мен!

        Излязоха на плаца.

- Ей, Салгар!

        Двама мъже спряха да се дуелират с тренировъчните мечове и единият се приближи. Беше слаб и висок, с късо подстригана коса, бронзова кожа и сини очи.

        Пралик нареди:

- Този ще бъде под твоя опека. Покажи му кое къде се намира! Няма да тренира с вас, има други задължения.

        После подаде един излъскан от носене медальон на Сакрил:

        - Това ти е пропускът за двореца. Пази го! Ще се видим в края на седмицата.

        Обърна се и се прибра в кабинета си. Сакрил още бе превъзбуден,

но чувстваше душата си лека, защото нещата се случваха добре. Погледна

Салгар, който търпеливо чакаше, а тялото му лъщеше от пот. Подаде ръка:

- Приятно ми е да се запознаем!

          Мъжът изсумтя:

- Ти да не си някой принц под прикритие? Идвай с мен!

         Заведе го първо в спалното помещение, което имаше петдесетина легла на два етажа. Показа му кое е свободно.

        - Настанявай се! Никой няма да ти бута нещата, както и ти нямаш работа с чуждите вещи, защото Пралик реже ръце и изпраща по живо, по здраво. След около час е обядът, ще чуеш камбана, столовата е ей там отсреща. Аз съм по цял ден на плаца, ако нещо не ти е ясно, ще ме намериш там.

        - Може ли само да попитам дали тук има трима мъже - Грис, Лект и Мишока?

        - А, тези ли? Бяха тук няколко дни, но ги изгониха. Хайде, че имам работа.

        Сакрил остана сам. Сложи празната си торбичка под възглавницата, излегна се на леглото и се размечта. Вече се чувстваше мъж - бе приет на работа и животът май започваше да се подрежда. Съжаляваше за старите си спътници, но щеше да намери удобен момент да попита отново за тях.

        Тук всичко му беше ново, непознато и носталгията леко го обзе, придружена от самотата. Като усети, че настроението му се скапва, Сакрил стана от леглото. Излезе навън и се наплиска с хладна вода от кладенеца на двора. После отиде до конюшнята да нагледа стария си кон. Само той бе останал от предишния му живот. Скоро отекна тънък звук на камбана.

        Столовата бе пълна с мускулести мъже, вече измити и облечени. Те се побутваха, пускаха си дебелашки шеги и изглеждаха като приятели. Никой не гледаше лошо и предизвикателно. Макар и трезви, Сакрил изобщо не можеше да ги сравнява с тези, които седяха по хановете. Държанието им бе далеч по-културно, дори говорът им звучеше някак аристократично. И нормално - все пак това беше кралската войска.

За всеки имаше по една голяма чиния с яхния, пълна с тлъсти парчета месо, комат прясно изпечен хляб и каничка с изстуден, уникално разхлаждащ сироп от бъз. Сакрил награби полагащото му се с две ръце и се приближи към една от дългите дъбови маси, на която седяха четирима мъже.

- Здравейте! Аз съм Сакрил. Мога ли да седна при вас?

        Единият от мъжете отговори:

        - Здравей, аз съм кретен. Настанявай се! - при което и четиримата избухнаха в смях.

        Сакрил се изчерви, но мъжът му махна приятелски:

        - Сядай, момче, шегувам се! Името ми е Парегал. Тези хубавци тук са Йодис, Марбон и Кабак.

        Продължиха да се хранят и да си бърборят. По някое време Парегал се обърна пак:

        - По каква работа си тук? Не ми приличаш на войник, да не си магьосник?

        - Некромансър съм - каза Сакрил и през главата му мина мисълта дали и тук някой ще иска да го убие.

        - Аха! Сигурно много ти върви с жените, те обичат такива тайнствени неща. А дали ще можеш да вдигнеш малкото приятелче на Йодис, че отдавна е умряло и никоя не му пуска?

        Този път и Сакрил се засмя заедно с тях. Изведнъж се почувства сред приятели и му беше хубаво. Отпи от каната си и попита:

        - Знаете ли какво е станало с Грис, Лект и Мишока? Пътувах с тях насам, но пътищата ни се разминаха.

- Кои са пък тези? - зачуди се Парегал, но Кабак се обади:

         - Онзи огромния, от Варварските острови. Направили се на герои, преди да дойдат тук. Видели как един поданик на краля бил нападнат в имота си и решили да го защитят, като ступат разбойниците. Веднага ги взеха на служба, но на третия ден ги разпознаха. Оказа се, че разбойниците са били събирачите на данъци на Негово Кралско величие.

        Отново на масата избухна смях, но не бе толкова силен. Така си доядоха обяда в шеги и закачки, после мъжете се отправиха отново към плаца, а Сакрил не знаеше къде да отиде, затова пак навести коня си. Среса го, подсуши кожата му със слама и му разказа преживяното днес. Тук му беше добре. Конюшнята бе поддържана, но пак си имаше специфичния мирис на село, на лято и на живот. Липсваше само аромата на супа…

        Сутринта станаха рано, призовани от медната камбана. Закусиха с варени яйца и меко козе сирене, после всеки пое по задълженията си.

        Сакрил оседла коня си и бавно го изведе покрай трениращите на плаца мъже. Мина покрай стената, стигна до портата и помоли да му отворят. Почувства се значим, след като двама стражи завъртяха тежкото колело специално заради него. Отвън пазачите бяха други и изобщо не го погледнаха. Пое по уличката, от която бе дошъл вчера и не след дълго се озова извън градските порти. Яхна коня си и пое без цел и мисъл в някаква посока през полята. Унесен в спомени, забрави да пришпорва животното и то скоро спря, отръска грива и заскуба трева.

        Бяха стигнали малка полянка сред рехава горичка, високо над нивото на града и оттук можеше да се види как черни точици щъкат из кривите му улички. Мястото бе пълно с кости. Слезе от коня и се пресегна, пръстта се размърда и скоро бе ограден от четири скелета. Раздели ги по двойки, даде им по една пръчка и ги накара да се бият. Ако Парегал или Грис бяха тук, сигурно щяха да се изпотръшкат на земята от смях. Никой нямаше да се уплаши от такава сцена.

       Сакрил седна на сянка и се замисли как бе успял да вдигне цели десет скелета в „Лагерът на пиратите“ без никакви усилия, дори съвсем неосъзнато. Тогава вниманието му бе насочено към случващото се пред хана. Беше обзет от безпомощност, гняв и тъга. Точно така, тъга! Може би емоциите влияят на силата му?

        Опита да се замисли за майка си, най-близкия човек в живота му, при когото сигурно повече нямаше да се върне. С изненада установи, че бе започнал да забравя чертите на лицето ѝ. Помнеше нейния глас, мириса, ръцете, но всичко сякаш беше много далечно и все повече се губеше.

        Тогава прехвърли мислите си върху Нелия. Върху очите ѝ, усмивката и това, че вероятно никога повече няма да я види. Грапава буца задра в гърлото му, погледът му се замъгли. Протегна се, но нищо... Четирите скелета още си играеха на рицари, конят пасеше кротко край тях.

        Това наистина го ядоса. Нима само толкова можеше, заради това ли напусна дома си? Затова ли Мишока го мразеше?

        Сакрил разтърка насълзените си очи и стана да си ходи. Скелетите бяха прекратили дуелите. Стояха с пръчки, вдигнати за почест към техните събратя, които се измъкваха от черната земя и се изправяха един по един. Общо десет на брой.