18.01.2021 г., 0:41 ч.

Мътна вода 

  Проза » Разкази
341 0 1
14 мин за четене

МЪТНА ВОДА

/разказ откровение/

 

Мъчителен ден, изпълнен с всички нюанси на чувствата – радост, ужас, страдание, помитащи спомени за любов, последвана от подлост, предателство, престъпление, Божествено наказание, изповед и разкаяние! Аз най-малко съм засегнат от всички събития, но бях участник и свидетел на преживяното в този ден и мисля, че съм длъжен да го опиша и представя точно, както той протече.

Беше студен предзимен ден. Вирусът бе затворил повечето от хората по домовете им. И аз бях в квартирата си, доволен че поне можех да работя в дома на компютъра си. Беше още рано и точно пиех кафето си, когато телефонът иззвъня. Майка ми. Сърцето ми трепна. Какво ли се е случило, че толкова рано ми се обажда? Никога не се е случвало. Обикновено ми се обаждаше привечер, когато бях приключил работата си. Побързах да вдигна и пръв попитах:

-Майко, какво е станало?

Чух шума от преглъщащото й гърло. Започна задавено отговора си:

-Светле, аз пътувам за София. Посрещни ме на гарата!

-Но защо? Защо не си с колата, ако се е налагало? Какво налага идването ти? Добре ли си? Сама ли си? Да не си болна?

Трябваше да ме прекъсне, защото аз не спирах с въпросите си:

-Спри да питаш! Свързано е с брат ти. Той се намери. Не питай повече! Ела на гарата и заедно ще разберем всичко! - замълча. Усетих сълзите в гърлото й. Допълни - Ако и това не е лъжа! - и затвори телефона.

Стоях на средата на стаята напълно объркан. Брат ми... Майка ми беше разказала за нещастието, което я бе сполетяло пет години преди да се родя. Имах брат, който тя бе родила като самотна майка. За бащата не я разпитвах. Беше ми неудобно да й задавам чувствителни въпроси, пък и тя замълча. По-интересното беше, че когато е бил на два месеца и майка ми го е извела на разходка, двама маскирани я напръскали със спрей и отвлекли бебето. Нямало свидетели и не могло да се установи кой и защо е отвлякъл брат ми. Така до днес, тридесет и пет години по-късно. Погледнах часовника си. Нямаше време за размисли. Трябва да я посрещна!

Когато успях да стигна до гарата, влакът беше пристигнал и майка ми ме чакаше. Силен вятър брулеше посивялото и лице. Прегърнах я, без да си кажем нито дума. Придружих я до колата. Настаних я и седнах до нея. Потеглихме и се отбихме на по-спокойно място, където можехме да говорим. Гледах я въпросително и чаках, без да задавам въпроси.

-Снощи към единадесет часа ми се обади непозната жена от софийска болница. Била медицинска сестра в Ковид отделение. Разговорът с мен бил по поръчка на тяхна болна в много тежко състояние. Тя оставила писмо за мен, понеже не можем да влезем при нея. Името и е Катя Василева, което не ми говореше нищо и казах, че не познавам такава жена, но тя на един дъх изрече, че се касаело за сина ми Петър, който е жив и в писмото на болната е описано всичко. Да отида веднага, защото се не знае, още колко ще издържи Катя.

Всичко това майка ми изказа на един дъх. Рукналите сълзи я задавиха и тя зарови глава в якето на гърдите ми. Галех я. Прегълтах сълзите си и не знаех как да реагирам, но знаех, че трябва да тръгваме.

Пред болницата ни посрещна още по-сърцераздирателна драма. Млада двойка плачеха преплели телата си един в друг. Между хълцанията чувах само: -Майко, майко! Майка ми, вцепенена, беше вперила поглед в тях. Какво ли и подсказваше сърцето в този момент? Попитах на входа за сестрата Мария и те ми посочиха жената, която стоеше на разстояние от двойката. Отидох при нея и и предадох разговора с майка ми. Тя ме изгледа и аз видях в очите и болка, но и някакъв безумен страх пред бъдещите събития. Започна да заеква:

-Закъсняхте! Тя почина. Това там - тя посочи двамата прегърнати - са синът и и снаха и, или вашия брат. Ето писмото за вас! - Подаде ми плик и аз го поех с треперещи ръце. - Бъдете внимателни! Той не е Петър, а Огнян и не знае нищо, но има писмо и за него. Ще научи. Бог да е с вас в трудното ви начинание!

Сестрата бързо се отдръпна и отиде при брат ми. Аз стоях и гледах зашеметен, как майка ми се приближава към тях. Майчиният инстинкт я тласкаше към детето и. Не. Трябва да предотвратя тази среща в този момент. Сега не му е времето. Спуснах се и я спрях:

-Недей! Ела да се отстраним! Той е, но нищо не знае. Тепърва ще научи. И не се казва Петър, а Огнян. Сега не бива да нарушаваме траура им, който изглежда не е първи, видно от траурното им облекло. Писмото е в мен. От него ще научим всичко и ще помислим как да постъпим. Няма да изпуснем следите им. Те водят към гробището.

Майка ме гледаше с изцъклени очи. Над маската те изглеждаха още по-големи от преди, а небето сякаш се бе изсипало в тях с облаците и вятъра си. Обърна глава по посока на сина си и снаха си, после се извърна рязко и тръгна към колата като подгонена. Боже, какви ли бури се вихрят в душата и? Това само друга майка може да разбере.

До квартирата ми никой не продума и дума. Всеки бе вглъбен в своите си мисли. Аз гледах в пътя, а тя, свита на седалката със затворени очи, сякаш бе потънала в сън. В съзнанието и са се редели картини от онази щастливо-нещастна любов, от раждането на сина и, от кражбата му, очакването, мисълта за загубата...

Любовта им започнала в последната учебна година в Университета. Силна, пламенна, но скрита, защото той бил неин преподавател и не бивало да се разбере за връзката между студентката и доцента. Обещавал и, че щом тя завърши ще се оженят и създадат щастливо семейство. Но това „щастие“ продължило, докато в Университета не влязла нова преподавателка, която се оказало, че е съпруга на нейния любим доцент Камен Делчев. Властна жена от вишестоящо комунистическо семейство, тя с твърда ръка показала, че думата и на две не се сече и с цената на всичко ще пресече похожденията на съпруга си и той склонил глава пред нея. Майка ми дори не знаела, че той е женен, а вече носела в утробата си плода на любовта им. Късно било да направи аборт. Една вечер я пресрещнали двама едри мъжаги, стиснали я за гърлото и и заявили, че трябва незабавно да напусне София. Още същата нощ тя си събрала багажа и заминала при своя приятелка в обратна посока на населено си място. Родителите и не знаели нищо за състоянието и и тя не смеела да ги замесва в тази нелепа история. Приятелката и я приела за една нощ, но като разбрала каква е истината, побързала да я отпрати от дома си, като и намерила квартира и помогнала да започне работа в близкия завод. Там тя живяла до изчезването на детето си и разследването и прекратяване на делото. Преди да се прибере в родния си град, взела документите си от Университета и ги прехвърлила в друг град, където по-късно взела последните си изпити и станала дипломирана учителка в родното си основно училище. Никой не разбрал какво се е случило с нея, за преживяната и трагедия. Тайната и се запазила. Поне така смятала тя. Живеела скромно. Не се набивала на очи. Смятали я за егоистично затворен човек. Тя не се и стремяла да обори тези мнения. В тях виждала добро прикритие. Когато един доста по-стар колега и разкрил любовта си, тя го приела и се съгласила да се оженят. Родителите и не били съгласни, но тя отхвърлила мнението им и влязла в дома му. Възрастните му родители я посрещнали като родна дъщеря и тя се постарала да оправдае доверието им. С моето раждане, щастието им се преповторило. Слабо си спомням дядо и баба, защото съм бил шестгодишен, когато в разстояние на три месеца и двамата се споминаха. Майка и татко бяха всичко за мен, най-вече – пример в живота. Затова и аз избрах същата професия. Татко заболя от рак и почина преди пет години. Майка ми продължи да ме води по избрания от мен път и след още три години станах асистент в Научен институт. Преди две години тя ми довери тайната си, като ме предупреди да внимавам, защото хората, които бяха съсипали живота и, са още на властни позиции.

Разбирам, че в горните редове описах твърде сухо и безизразно цял един период от тридесет и шест години, сигурно чисто по мъжки, но в себе си аз зная, че той е огън и жарава, реки вода в пещерата на душата на майка ми и непрекъснат трепет пред неизвестното, неочакваното. Разбрах го истински тогава, когато видях страданието на брат си пред смъртта и неописуемата болка на майка си, стояща на метър близост до дълго чакания син, без да може да го прегърне, докосне, изрече спокойно името му.

Прибрахме се в квартирата ми. Накарах майка си да седне на дивана. Подпрях я с възглавници, защото се люлееше. Сякаш не разбираше какво става наоколо, но ме слушаше и изпълняваше. Седнах на фотьойла срещу нея. Извадих плика от джоба си и го поставих на масата. Погледът и се впери в него, но ръката и не се пресегна. И аз седях вцепенен на мястото си. Тишината можеше да се реже с нож. Толкова бе сгъстена с напрежение. Минаха десетина минути - цял век. Чу се шепот, а беше вик, трудно преминал хребета на устните: - Чети! Чети ти! Аз не мога! Пресегнах се и взех плика, който изгаряше пръстите ми. Гърлото ми бе пресъхнало и се наложи да пия вода, за да раздвижа езика си. Зачетох, като си наложих воля съвсем съзнателно да не влагам емоции при четенето на текста:

„Г-жо Виолета, Вие не ме познавате – по разбираеми причини, но аз Ви познавам така, както познавам себе си, защото изживях Вашия живот, без да мога да променя нищо от него до сега, притисната от заплахи в най-различен вид и размери. Но сега, когато само аз останах свидетел на събитията от преди тридесет и пет години и в самите тези години, притисната от греха пред Вас и нуждата от прошка пред смъртта, реших, че вече няма заплаха за Вас и синът ви, и мога на глас да изрека истината. Главните виновници загинаха при катастрофа преди три месеца, а съпругът ми – преди седмица от вируса. Преди да почине, той успя да ми напише няколко реда, в които ме заклеваше да кажа истината. Те са приложени към писмото ми.

Съпругът ми Кръстан беше шофьор на доцент, после професор Камен Дочевски. Бяхме женени, но нямахме деца. Пристигнахме от село по поръчка на не знам кой, но може би това не е важно. Една вечер в квартирата ни дойде доцента заедно със съпруга ми, който държеше в обятията си бебе – Вашия син. Не скриха истината, че бебето е на доцента и че Кръстан го е отвлякъл. Доцента не се страхуваше, че тайната му ще бъде разкрита, защото заплахите му бяха ужасяващи – ще бъде изтребено цялото ни семейство, включително и Вашето. Не зная как го е направил, но на другия ден той ни донесе Акт за раждане на детето с името Огнян и родители аз и съпругът ми. Знаех, че е Петър, но свикнах с новото му име. Повярвайте ми, ние бяхме добри родители на детето Ви, но винаги бяхме под зоркото око на професора. Той, като „добър работодател“ се грижеше за него. Дори ни подари и дом, в който живеем и до сега. Изкупуване на греха ли е, или за да ни затвори по-сигурно устата, не зная, но зная, че не изпускаше случай да ни преповтори заплахите си, като ни осведомяваше за това къде живеете, как и с кого, развитието на малкият Ви син и дори телефонния Ви номер, като доказателство че знае всичко за вас и във всеки момент може да дръпне конците, които се държат от дългата му ръка.

Моля ви, бъдете внимателни със сина ми, тоест – Вашия син, защото той нищо не знае и всичко това ще му падне като гръм от ясно небе! Пожалете ги, защото снахата е бременна в четвъртия месец! Аз едва ли ще съм жива и сигурно неопростена, но се принудих да пиша и на него, като се постарах да ги щадя, доколкото мога.

Простете ми поне затова, че изживях живота си под постоянна заплаха, трупани болки и страх! А Бог дали ще ни прости, е в Негова власт!“

Свърших четенето и посегнах отново към водата. Не изпусках от полезрението погледа на майка си. Той бе изцъклено устремен към една точка в отсрещната стена. Не трепна. Не зная още колко време седя така, но ми се стори вечност. Не се помръдвах. Чаках. Сигурно съзнанието и продължаваше да се движи в лабиринта на тези тридесет и пет години и трудно намираше изхода. Внезапно изхлипа, или почти изкрещя и сързите се отприщиха. Похлупи лицето си върху възглавниците, стискаше ги, сякаш иска да ги разкъса, виеше като ранена вълчица... Приближих я, но не посмях да я докосна. Оставих я да изцеди от себе си и последната капка отрова, дълго събирана в душата и сърцето. Накрая се отпусна и се унесе сякаш в сън, живителен, пречистващ. Завих я и останах на фотьойла, чакащ, зашеметен, но сигурен, че трябва да съм плътно до нея в този момент.

Събудих се от шума в кухнята. Бях заспал бдейки над майка си, но тя отново ме изпревари. Беше ме завила с лека поларна завивка. Огледах се. Зората осветяваше прозореца. Писмото го нямаше на масата. Беше го прибрала. Показа се с две чаши димящо кафе и чиния бисквити. Лицето и бе добило естествения си цвят, което ме успокои. Пиехме кафето си и разговаряхме може би привидно спокойни. Разговорът течеше в правилното русло. Решихме да не ходим на погребението, а да оставим младите да изживеят болката си без нашето натоварване. Ако са приели горчивия хап от писмото и нас като техни близки, те ще се обадят. Трябва да щадим преди всичко внучето на майка и мое племениче. Добре че беше събота и в тези два дена нямахме служебни задължения.

Към петнадесет часа след обяд телефонът на майка звънна. Тя грабна телефона. Затаих дъх.

-Сине, синчето ми! - Гласът и свистеше нагърчен от възбудата. Късо затишие. -Разбира се, сине, елате – продиктува им адреса ми, който се оказа съвсем близо до техния. - чакаме ви!

Бях разбрал необходимото и гледах как тя пресичаше стаята напред, назад бъбрейки си: - Ще дойдат! Идват! Сега ще ги прегърна! - Но въпреки очакването, звъна на вратата я сепна, затича се и я отвори. За секунди децата и се озоваха в разтворените и обятия. Целуваше дрехите им, галеше косите, ронеше сълзи, смееше се...докато накрая се сети да ме представи. Прегърнахме се по братски с чувство, което сега откривахме. Разговаряхме с по чаша уиски, бонбони и плодов сок за снахата, които им поднесох, докато те взаимно се поглъщаха с погледи, думи, чувства.

От разговора ни разбрахме, че Петър е знаел, че не е син на родителите си. От гимназията още се е съмнявал и когато завършил медицина и започнал практика, направил ДНК изследване и потвърдил съмненията си, но не казал нищо на осиновителите си /смятал се за осиновен/. Дължал им уважение и обич за всичко, което са направили за него и са го дарявали с обич. Изненадата била главно от това, че професорът е негов баща. Не питаеше добри чувства към него. Никога не е харесвал бруталната му намеса в семейните въпроси на родителите му и на самият него. Сега разбирал причината за това и ненавистта му е още по-голяма, но смяташе, че нещата относно родителството и семейното положение трябва да останат скрити от обществеността и непроменени, защото така нареченият му баща има двама сина от жена си, които живеят в чужбина и разберат ли за незаконния си брат, могат да поведат своя борба срещу него, семейството му и семейството на истинската му майка. Знаеше, че те са не по-малко брутални от баща си и майка си. А е възможно и да знаят нещо по въпроса предимно от майка си. Така че всяко движение към промяна е рисковано. Разсъжденията му бяха напълно логични и въпреки вътрешната съпротива, се наложи да ги приемем. Майка ми се радваше, че е жив, че отново съществува в живота и, че може да се радва на семейството му и затова реши, че ще мълчи колкото е нужно, ако се налага дори до края на живота си. Съгласих се и аз. Стиснахме си съзаклятнически ръце, прегърнахме се и се разделихме, удовлетворени от резултата от днешните събития и в очакване на това, което ще ни поднесе бъдещето. Остава въпросът - правилни са били днешните ни решения, или и ние някой ден ще молим за прошка бъдещето поколение затова, че сме ги взели?

 

17 01 2021

Надежда Борисова Аврамова

 

 

© Надежда Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??