Аз не мога да живея повече в родния си град. Аз не мога да живея повече, където и да било.  Вдъхновен може би от мъжа на спирката,  който говореше какъв бил животът преди.  Как днешните слагали "пиринги", как се държали в училище.  Вглъбен от душевните си терзания напоследък, бях оставил проблемите на света извън полезрението си, но днес се събудиха.  Всеки път щом се върна в родния си град, все по-бързо искам да хвана обратно влака и да си отида.  Това,  че всеки си е облякъл новите дрехи,  очила като на шлосер и вечерния грим през деня, не ми пречи.  Нито, че самочувствието е извън предела на нормалното,  в днешно време аз не знам кое е нормалното.  Приемам и позьорските празни разговори в автобуса: за оргии,  наркотици,  боища,  пари и това, че малките момиченца от квартала са прекалили с очния молив и курвенското облекло и поведение.  Ще приема,  че и сестра ми живее в този свят.  Когато си идвах насам, имах съвсем различна концепция за цялата творба.  Въпреки че съм актьор, не мога да си играя на живот.  В днешния ден всеки е философ.  Всеки разбира и е повече от другите.  Утре ставам на двайсет.  Не обичам хора,  които се смеят постоянно.  Не е нормално поне един ден в седмицата да не чувстваш тъга.  За мен тя е същността  на гениалността,  гениалност в чисто човешки вид.  Баланс на отношенията.  Запленен съм от миналото,  което не съм живял,  не съм бил роден даже.  Бих дал всичко да се бях родил преди шейсет години.  Някой се беше изходил в асансьора.  Настъпих го.  Не трябва да оставам сам с себе си,  но застана ли пред белия лист, губя смисъла,  вдъхновението,  мотивация - може би.  Снощи четох,  направо учих за един изпит едно стихотворение на един български писател.  В него се разказваше за поетите.  Беше истинско.  Аз съм добре,  аз винаги намирам смисъл за себе си,  но народът е болен от неизцеримото.  Инвазия на чувствата.