НА  ГОСТИ

        От няколко месеца сме новодомци.

        Нанесохме се едновременно с трийсетина семейства.

       По-голямата част от тях са бивши собственици, живели дълго на това място, докато им съборят къщурките и се познават. Ние сме нови. Само няколко семейства. И сме непознати. Другите знаят за нас от чули-недочули, разбрали-недоразбрали, но за тях сме натрапници, хора с връзки и така сме се уредили да живеем на техните имоти.

       Тая неприязън, от началото не се и криеше. Но с времето информацията им се попълваше, де с лошо, де с хубаво и според това се променяха и отношенията им към нас. За другите не знам, но за мен, като разбраха къде работя, промяната стана осезателна. Не от любов естествено, а от вероятността да изкелепирят нещо. Първо започнаха да ни поздравяват и то подчертано вежливо, а след това се посипаха покана след покана за гостуване.

       -Че то може ли така, заедно живеем, а не се познаваме?

    Тактично и внимателно отклонявахме покана след покана, като се оправдавахме, де с време, де с работа, но интервенцията не секваше. Днес тоя ни кани, утре другият и така непрекъснато. А ние все отбиваме.

       Най-настоятелна е жената на първия етаж. Тя, като че ли ни дебнеше. На влизане и на излизане ни пресреща. И веднага започва. Първо бяха само покани, а след това започнаха и упреци.

      -Че то бива, бива, ама вашето на нищо не прилича! Все време нямате! Е вярно, че ние сме хора от простолюдието, ама, пък вашето... Такова големеене... Ами, че хора сме, да се видим, да се опознаем, че то всичко се случва, човек до човек опира. Да не дава Господ. Ама, на, така е!

       И това ако не всеки ден, то през ден, че започнаха и другите.

       -Ами, голям човек, голям началник, не ни счита за хора.

      Като слушат това, жената и децата едва сдържат смеха си, защото знаят, че никакъв началник не съм. Да, ама иди и им доказвай, че и аз съм арбайтер като тях. После смениха тактиката. Мине, не мине час-два и хоп, гости. Различни, от всичките етаж, но все жени и все за нещо набързо, де за солчица, де за пиперче, де за яйце за застройка на супа и за какво ли не.

       И поканите не спират.

       Жената започна да мърмори.

      -Не се издържа вече. Давай да отидем до тоя-оня, та да ни оставят. Ще ни намразят.

      -Права си. Казвай откъде да започнем.

      -От долу, от първия етаж. Тая е най-напориста.

      И тъй, довечера сме на гости!

      Жената ги предупреди и се разтича, заприготвя, че нали на нова къща с празни ръце не се ходи... и вечерта звъним.

      То не е посрещане, не е чудо! Престарали са се. Масата затрупана с ядене, с пиене. Те са двамата, мъжът и жената. Децата са в друга стая - да не пречат. И ние сме двама. Сядаме и правим опит за разговор. За децата, за кой къде работи, за проблемите ни като новодомци и разни други. Разговорът се води на пресекулки, защото през дума, през две се прекъсва с покани.

      -Ама взимайте де! Ама вие нищо не вземате! Че то бива ли така, я вижте моят Илийчо какво прави! Ако не го спирам, всичко ще омете. - Права е. Илийчо се е монтирал на масата като закован и непрекъснато яде и пие, като с препълнена уста фъфли, че иначе ще му приседне. Та да си намокри залъка. Друго от него не се чува. Жена му непрекъснато бърбори и подканя. Притичва до кухнята и при всяко ставане от масата му напомня.

       -И да не оставиш хората да скучаят

      Илийчо не ни оставаше да скучаем. Не беше гледка за изпускане. В едната ръка вилица с мезе, в другата чаша с пиене. Скоро очите му заблестяха. Опитите му да води разговор опираха все в едно и също. Не може ли сме да пием, а пък той, снощи, пак имал гости, комшията отгоре и само двамата изпили една дамаджана от пет литра. Това го повтори десетина пъти, а след това вече не разказваше цялата история, а през няколко минути пълно мълчание, през който упорито разглеждаше чашата си, внезапно удряше с юмрук по масата и изломотваше.

       -Мамка му да... изпихме пет кила!

      И пак млъкваше, и се съсредоточаваше в чашата си. След малко пак. Бум, с юмрук на масата и.

      -Мамка му ..., пет кила изпихме!

     Опитите на жена му, да промени нещата се оказаха безрезултатни, защото, каквото и да започнем да си говорим, то се прекъсваше с... бум по масата и… мамка му... пет кила.

     Споглеждаме се с жената и й давам ичмар да ставаме, но тя смига да трая. И трая аз, и нещо в мен се надига, и подскачам при всяко бум и мамка му….

Трая, че ще обидим хората. В един момент, когато хептен прекипях и, а да стана, нещо в мен щракна. Ами че защо да ставам? Яденето се ядене, пиенето си е пиене и, най-важното, сеирът си е сеир. Защо да не си го погледаме и да видим докъде ще стигне, и какви ще са следващите действия.

      И гледахме, и слушахме - ни много, ни малко. До два след полунощ. До тогава изтрая жената. Домакинята ни изпрати с упреци, че много бързаме и със сто заръки пак да дойдем. Илийчо не мръдна от масата. Оттам се чу само едно… бум и мамка му...пет кила.

    Прибрахме се мълчаливо. Сутринта сядаме да изпием по едно кафе.  Подхвърляме по някоя и друга дума. За малко се умълчахме и изведнъж, жената изтърси един юмрук на масата.

      Бум!

      -Мамка му да... пет кила изпихме.

      И изтърси още един юмрук по масата.

      До тук бяха гостите!

      Другаде не отидохме!

      А моята половинка, мине не мине време и изведнъж, бум по масата и...

     -Мамка му...!