"Над живия мълчанието бдя,
над мъртвия творете съдът божи.
(П.П. Славейков, "Секирата на истината")
Вчера беше един хубав ден на траур. Ден, в който звучеше тиха, скръбна, приятна музика. Природата и тя със нас скърбеше - навред в страната дъжд и сняг валеше. Прощавахме се с Жельо Желев. "Първият демократично избран президент ..." най-големият демократ ... най ... най ... най ...
И същевременно в една трета от България положението беше бедствено. Реките прииждаха, къщите се наводняваха, хора се давеха. И ако и в бедстващите райони някой случайно се е сетил за траура, сигурно си е помислил: "Какво нещо: и президентството му беше бедствие, и при погребението му пак бедствие".
Защото Жельо Желев не оправда надеждите на хората. Той беше просто един измамник. Обещаваше да се спре разграбването на държавата, а премахна всички препятствия пред този грабеж! Говореше за изкореняване на корупцията, а я направи норма на поведение, легална и неограничена. Не премахна несправедливостта, а премахна ...