НА КАЗАНА
Хубава ракия правим тук, в балкана. Силна. Опънеш ли една глътка, като нож минава през гърдите ти и ти става топло, топло, а душата ти омеква. Казанът ни се намира извън селото, а от него започват едни ливади - стръмни и гъсти, и зелени, много зелени. Над тях – гори. Ех, какви гори имаме ние! Над ливадите са зелени, сигурно защото приемат цвета им, а колкото отиват по-нагоре – стават сини. Такива са и очите на планинеца – през пролетта са зелени, през лятото стават сини, а през есента кафяви – менят се. Каквато е гората, такива са и те. Пожълтеят ли – край. Като шумата. Шумата пожълтее ли – умира.
Пурдо, така му викат на моя приятел, беше млад и силен, а когато си пийнеше и необуздан. Нисък, здравеняк, с коса като обърнато наопаки щъркелово гнездо, той крачеше със самочувствието на човек, който си знае мястото в живота, сякаш това е точно неговото място и друго не може да бъде. Пурдо умееше да бере дърва, умееше да коси, играеше футбол, пиеше юнашки, пушеше юнашки, а това му ...