Той идваше всеки ден в обедната почивка и сядаше направо върху напукания цимент на кея. Мяташе месината и гледаше бавното поклащане на вълните в пристанището, и подскачането на малките рибки. Хвърляше на дълбокото и чакаше. Палеше цигара и гледаше водата. Мълчеше.
Нямаше въдица, а просто влакно намотано на две, на три върху една пластмасова бутилка от Кола.
Не му пречеше нищо. Някой път кранът беше спрял до него и му пазеше сянка, друг път влекачите бяха провлачили поредното корито за ремонт, но нищо. Сядаше до кърмата и хвърляше месината. Сплескваше с палеца едно парче хляб, да стане на тесто и го нанизваше на кукичката. Гледаше как бавно потъваше към дълбокото, там където вече не се виждаше, а беше тъмно и само неясните отражения блещукаха, когато рибоците обръщаха коремите към слънцето.
Големият черен котарак от корпусния цех се беше научил и винаги идваше по това време и сядаше до него. Стоеше като сфинкс и чакаше. С отрязаните си уши, старчески провисналия корем и мързелива походк ...