Жълтите ленени пердета са дръпнати. Стаята е полутъмна. Във въздуха се носи нежен аромат на люляк. Мебелировката е оскъдна, за да не натоварва очите и да не създава чувство на клаустрофобия. От включения на малката масичка лаптоп звучи успокояващия глас на Нора Джонс: „Come on in, did you have a hard time sleeping? 'Cause the heavy moon was keeping me awake, and all I know is I'm just glad to see you again“, пее тя и думите й ме обгръщат като копринена завивка. Намирам се на дълга, кожена кушетка, полулегнала, напълно отпусната. Сама. Два часа от седмицата, които мога да отделя за себе си. Далеч от крясъците на децата, от вечното им мрънкане, от карането и боричкането, от пищенето и незменните викове, мамо, той ме ощипа, мамо, тя ми разваля кулата, неее, аз искам колелото, не, тази кукла е моя, тогава няма да си изляза от стаята и няма да ям, и няма да си напиша домашната, от вечните настоявания, че са гладни и след като си останала без мозък да се чудиш как да им приготвиш възможно най-вкусно-полезното-естетично изглеждащо нещо, да изреват в един глас, не, гадост, това няма да го ям, ще повърна, и ако се скараш и се опиташ да се наложиш, наистина повръщат, ама наистина и ти се приисква и ти да повърнеш след тях, та поне кочината да е пълна. Сега съм далеч от всичко това. Кожената тапицерия на кушетката е мека, приляга идеално към тялото ми. Мирисът на люляк гъделичка приятно ноздрите ми. Музиката ме унася. Смътно усещам как жената в бели дрехи мие ръцете си, подготвя се за работа. Висока е, млада, със силни, опитни длани. Черната й коса е стегната в елегантен кок. Предвкусвам приятните два часа, в които някой ще се грижи за мен, а аз няма да се грижа за никого. Жената се движи наоколо, мести подвижни масички на колелца до мен, пуска силна светлина над кушетката. Светлината ме сепва – разбирам, че за секунда съм се унесла.
- Хей? Заспахме на стола, а? – смее се жената. Вече е сложила бяла медицинска маска на лицето и изглежда по-строга и сериозна.
- Ау, да. Олеле. . . тук е толкова приятно, как няма да заспиш. Така съм се отпуснала, толкова ми е добре, все едно съм отишла на масаж. Ще трябва по-честичко да идвам.
- А, дано не ти са налага – жената вдига зъболекарската сонда – макар че, какво друго би могла да каже една жена с две малки деца? По-добре на зъболекар, отколкото вкъщи, а?
- Aбсолютно!
Смехът ни плисва в стаята и се разбива в кристалния бряг на музиката.
© Невена Паскалева Всички права запазени