Очите ми рязко се отвориха и се завъртяха из стаята. Моята банална розова стая, с всички плакати, гардероба, компютъра и телевизора ми. Всичко си беше на мястото, лежах в леглото си сред розовите завивки в моята нощница. Надигнах леко главата си и бръкнах под съседната възглавница, таблетът си беше там. Извадих го и проверих Facebook-а си – няколко събития, няколко покани, както всяка сутрин. Тръшнах се отново на възглавницата си и гледах тавана. Днес беше денят! Великият ден или денят на страшния съд, нямаше значение как ще го нарека. Това беше денят.

     Погледнах часовника си – 10 часа. Имаше време до 3. Станах и оправих леглото си, както всяка сутрин. Преоблякох се и вдигнах косата си на кок, направих си закуска и я сложих на бюрото пред компютъра. Докато закусвах и едновременно гледах някои клипове в YouTube, се чу мелодията на телефона ми – SMS. Пресегнах се и погледнах съобщението от непознатия номер, който ми беше познат до болка. Пишеше „Nali ne si zabravila za sreshtata dnes. Tochno v 3 shte te chakam na garata”. Стомахът ми се сви. Значи все пак беше истина, бях се съгласила да се срещнем. Ето и историята.

     Преди три месеца се запознах с едно момче от друг град по интернет. Стори ми се нормален и разменихме skype. Пишехме си всеки ден, говорехме за всичко, но никога не си бях правила илюзии, че ще бъдем заедно. Просто приятел и това донякъде ми стигаше, естествено като изключим някои милички обръщения и сладки разговори. Карахме се, сдобрявахме се – нищо ново под слънцето. Преди около 2 седмици му дадох номера си и постоянно говорехме и си изпращахме съобщения. Но това вече не беше достатъчно. Трябваше да се срещнем. Никога не бяхме разменяли снимки и не знаехме как изглежда другия, познавахме само гласовете си. Неговият нисък плътен глас ме караше да треперя. Обожавах гласа му, но малко се страхувах дали наистина той беше този, за когото се представяше.

     Колкото повече мислех за това, толкова повече се плашех. Фактът, че никога не го бях виждала ме стряскаше. А ако беше някой психопат или педофил, или сериен убиец. Най-лошите варианти препускаха из ума ми. Страхът нарастваше, а вълнението почти се беше изпарило. Отново погледнах към часовника – 11 часа. Проклетото време минаваше толкова бавно. Бяхме се разбрали той да дойде до моя град с влака и да се срещнем на гарата. Аз щях да бъда цялата облечена в бяло, така щеше да ме познае, а той щеше да се покаже от прозореца и да маха, докато не го видя. Железен план, а? Седнах да чета, щях да убия повечко време. Четох, четох, четох. Стори ми се, че не бях мърдала от мястото си с дни, но най-после удари 2 часа. Станах и се облякох – бял потник и бели джинси. Разпуснах и приведох в ред дългата си тъмна коса, сложих спирала и плодов гланц за устни, взех телефона си, обух бели сандали на нисък ток и точно в 2:30 излязох от нас.

     Беше доста горещо навън. Сложих слушалките си и си пуснах музика. Седнах на автобусната спирка до къщата ми и зачаках. В 2:40 автобусът дойде. По чудо беше почти празен. На влизане показах картата си на шофьора и седнах в дъното на автобуса. Пътувахме 10 минути до гарата, която беше в другия край на града. Нервно потропвах с крак по пода. Песните в слушалките ми се сменяха една след друга, но аз почти не им обръщах внимание. Оглеждах улиците на града, по които бях минавала милиони пъти. Гледах хората, забързани, заети със себе си. Замислих се, родителите ми в момента са спокойни, че аз съм в нас. Ако знаеха какво се каня да направя, щяха да ме убият на място. Не, че не бях за убиване. Трябваше някой да спре автобуса, да ме свали и заведе отново вкъщи. Тази надежда ме крепеше, но никой не знаеше къде отивам. Ненадейно шофьорът наби спирачки. Помислих, че надеждата ми е станала реалност, но не. Бяхме стигнали гарата. Сложих тъмните си очила и слязох.

     Любопитството ме водеше напред, движеше краката ми, но страхът владееше мислите и жестовете ми. Огледах програмата, влакът му пристигаше на втори перон след 5 минути. Отидох и седнах на една пейка до перона. Свалих слушалките си, грижливо ги сгънах и прибрах в джоба ми. Точно тогава получих SMS от Него. Цитирам : „Gotova li si? Po4ti stignah, nqmam tarpenie da se vidim”. Цялата изтръпнах и отговорих „Na garata sam, 4akam te”.

     Седях там, на пейката, с кръстосани крака. Чаках го да се появи, да го видя как маха, надвесен над прозореца на влака. С всяка изминаваща секунда се плашех все повече. На гарата почти нямаше хора, само 2-3-ма, но те бяха толкова отвеяни, че нищо нямаше да може да ги смути.