От малък живея в малко градче, граничещо с тежката присъда за съвремието - "село". Някои чувстваха тази дума като окови, стягащи ги чак до болка. Вероятно не си представяш защо може подобно съществително да оказва такова голяма внимание на съществуването на някой. Вероятно си от големия, шумен град. Е, малко по-късно ще разбереш какво крие в себе си тази дума. Село.
Дните ми минаваха сравнително бързо и еднообразно. Ставах рано, обличах се бързо. Ироничното беше, че нямах време за нищо в град, в който времето сякаш беше спряло. Часовете се изнизваха между пръстите ми, които бяха толкова твърди, сухи и набити от работа. Но не съм се оплаквал никога. Някак, макар и мазохистично, ми доставяше удоволствие да си легна скапан в топлото и скърцащо легло. Като малък обожавах мястото. По улиците непрестанно се чуваха детски писъци, крясъци и смях. Целия град ехтеше. А когато някой беше закъснял или наказан, а е излязъл да играе насред полето, на секундата новината стигаше от единия до другия край на града. Нямаш шанс да се изгубиш, дори да се опиташ. Имаше толкова много баби, които наблюдаваха като охранителни камери, че дори да си на километри от вкъщи, все някой ще те е чул или видял и докладвал на вашите. Спомням си веднъж как бях избягал от нас с балканчето. Въртях педалите с всичка сила. Чувствах се толкова свободен. Докато в един момент вече не знаех къде съм, защото с момчетата никога не бяхме стигали до този край. Честно казано въобще и не се уплаших. Но бях адски жаден. В двора на една къща вършееше една баба. Викнах ѝ и я помолих да ми даде едно канче студена вода от чешмата. Тя така се зарадва, че не само ме напои, а и ме покани у тях. Оказа се сама жена. Внуците ѝ били в София. Говорехме си с часове. Е, аз предимно хапвах лакомства, с които ме гощаваше. Към средата на поредния вълнуващ нейн разказ разбрах, че е някаква далечна позната на родителите ми. Излишно е да казвам, че след едно телефонно обаждане и няколко часа, майка ми, изключително ядосана, беше пред вратата. Издърпа ме за ушите от двора на гостоприемната жена и ме завлече към нас. Излишно е и да казвам, че колелото ми бе отнето и бях наказан за седмица, нали? Но такива бяха онези времена. Чувствах се най-тъжен и самотен, когато бях между онези стари и задушни четири стени, гледайки децата през прозореца как играят футбол. Тогава свободата ми се изразяваше в тичане по цял ден, играене на какво ли не, падане и ставане, късане и цапане на купища дрехи. За което отново изяждах заслужена порция шамари и слушах голяма доза конско. Но нищо от това нямаше значение, защото след наложения затвор вкъщи, пак щях да съм навън с приятели.
Днес, за нищо на света не бих заменил детството ми сред къщите, съседските дворове, улиците с чакъл, пясък и камъчета, от които страдаха адски много най-вече колената ми. "Юнак без рана не може" беше мотото ми по онова време, а промивките и лепенките ги приемах като най-висшата форма на срам и предателство. Като че ли имах нужда от това. Само ми съкращаваше времето за игра, което никога не беше достатъчно. Ама какъв рев е било, когато чуеш "Време е за вечеря, прибирай се." Сякаш след няколко часа сън няма пак да играя навън. Ама такъв съм бил.
Ех, каква свобода имахме тогава. Нямахме спирка. Границите ни се простираха до там, докъдето и въображението ни можеше да стигне. А то беше неизчерпаемо. А какви глупости само измисляхме. Сега съчувствам на майка ми, защото нямаше и ден, в който да не се прибера без съдрани или окаляни гащи, рана или най-малкото настинал, защото мразех да се обличам. Тичах колкото краката ме държаха. А повярвайте, едно малко лапе има енергия, която днес може да захрани цялата столица.
По това време никой не си е и помислял за големия град. Беше си разкошно. Излезеш до магазина, който е на няма и двеста метра от вас и срещнеш половината град. Баба Гина, Йорданка, дядо Ванко, малкия Боби, Ванката, Гешата, сладката Мими и куп други индивиди, които днес кой знае къде са и какво правят, за да се изхранват. Ако имаш и нещастието да си малко по-пълничък, приготви се цялата улица, махала и поне още две-три в окръг да ти щипят бузките. А за глад няма и какво да говорим. От къща в къща те гощават, особено ако си на пет. Лакомства да искаш.
Днес, много от момчетата се изнесоха. По чужбината, в големия град. Работят, семейни станаха. Други, останаха в града. Все още от време на време се чува и някой друг детски писък, но все по-рядко. Опустя нашето местенце. Аз си останах в нашата къща. Имам си градина, земя. Обработвам я, продавам каквото отгледам на борсата. Връзвам някак двата края. Много от любимите ми баби си заминаха от този свят. Все по-малко познати физиономии срещам, а магазинерките вече отдавна не ме знаят по име.
Но понякога обичам да изляза на улицата, да седна на тротоара, да прикрия с ръце очите си и да си представя, че играем на криеница с момчетата. И всеки е някъде зад някой ъгъл, в очакване да го сгащя. И все аз гоня. Ама ми харесва. Всеки път си намирам по нещо...
© Евгения Всички права запазени