"Няма разум на тая вселена, няма", съзнанието се блъскаше в коридорите си. " Няма, няммма...". Сърцето тласкаше лепкавата си каша и уморено засилваше ритъм да я избута.
- Здравей "Усмивка" - ласкав глас прониза, като лъч светлина - Време е...
Леко убождане... Цялата вселена е на върха на иглата, скрита в убождането. Тялото се отпуска смирено, пада мъгла, тежък сън отмива спомена за лабиринтите.
Очите са затворени, но усещат процеждащото се слънце под клепачите. Зимно е...
- Добре дошла "Усмивка" - ласкавият глас е тих.
- Добре заварила, кой ден сме?
- Петък - отговаря сестрата...
Коридорите са пусти, тихо е...
Той знае пътя. Нищо, че отскоро идва. В кабинета бялата престилка е същата.
- Ооо "Бъбрек" - посреща го ведра.
Тази е втората. Престилката ѝ стои по-добре.
- Къде е другата? - пита ...