Четвъртък. Последният ден от седмицата в този град, който й беше станал толкова скъп. Ден преди празника всички се бяха изнесли към родните си места. Само тя беше останала, за да отиде на лекции. Редовната. Тази, на която можеше да се разчита, че винаги ще присъства, винаги ще има записки. Която ще покрие цялата им група. Не й пречеше – харесваше й да учи. Не го правеше само за дипломата. Харесваше й тишината в безлюдните коридори на ректората, харесваше й и глъчката, когато всички едновременно излизаха от залите, обсъждайки нещо. А и тук никой не я наричаше зубър, както в училище. Тук колегите й ясно си даваха сметка, че тя е тази, която в повечето случаи спасява положението, и не се подиграваха на това колко е стриктна.

Оказа се, че предпразнично и на преподавателя не му се чете лекция на един, единствен човек. А до влака оставаха четири часа. Тя застана до паметника в двора на университета и се замисли. Как да уплътни четири часа? Решението дойде само от съседния хълм. Младата жена се усмихна. Разбира се! Крепостта. Колко пъти беше изминавала този път? Десетки? Може би стотици. Когато имаше работа в онази част на града. Когато просто не й се прибираше в квартирата.

В четвъртък входът в крепостта беше безплатен. Затова често идваше тук именно в този ден.

Преминавайки през главната порта, под подметките си усещаше малките камъчета на кардъръма. Нагоре и нагоре. Качи се до църквата на върха на хълма и седна на мраморните плочи пред нея. Пред погледа ѝ се разкриваше целия град – университета, реката, Конниците, църквите.

Е, имаше четири часа. Можеше да обиколи цялата крепост. Сама. Без някой да отвлича вниманието ѝ от малките детайли. Да се наслади на преживяването. Качи се в кулата, за която имаше легенда, че е била затвор на пленен император. Седна на нагретите от слънцето камъни и извади книга от раницата си. Какво по-добро място да се отдаде на тази своя страст?

Обиколи всички останки от църкви, административни и стопански постройки. Качва се и слиза, наслаждавайки се на лекия вятър, който идваше откъм реката. Накрая седна на крепостната стена и провеси крака към пропастта отдолу.

Там бяха само Тя, слънцето и вятъра. И душата ѝ пееше. Беше на върха на света, въпреки че този връх беше само на 220 метра надморска височина. Дали туристите щяха да я помислят за луда, ако се засмееше от щастие? Какво значение имаше, щом те не разбираха? Не я интересуваше мнението на туристите. Другите, онези, които усещаха духа на това място, които го приемаха като свое... Те щяха да я разберат. И да седнат до нея.