Четвъртък. Последният ден от седмицата в този град, който й беше станал толкова скъп. Ден преди празника всички се бяха изнесли към родните си места. Само тя беше останала, за да отиде на лекции. Редовната. Тази, на която можеше да се разчита, че винаги ще присъства, винаги ще има записки. Която ще покрие цялата им група. Не й пречеше – харесваше й да учи. Не го правеше само за дипломата. Харесваше й тишината в безлюдните коридори на ректората, харесваше й и глъчката, когато всички едновременно излизаха от залите, обсъждайки нещо. А и тук никой не я наричаше зубър, както в училище. Тук колегите й ясно си даваха сметка, че тя е тази, която в повечето случаи спасява положението, и не се подиграваха на това колко е стриктна.
Оказа се, че предпразнично и на преподавателя не му се чете лекция на един, единствен човек. А до влака оставаха четири часа. Тя застана до паметника в двора на университета и се замисли. Как да уплътни четири часа? Решението дойде само от съседния хълм. Младата жена ...