Едва минава седем, а градът вече е буден. Сякаш нарочно хората в него са станали по-рано от сън, за да се насладят на една от тези последни синьо-зелени прохладни утрини, с които лятото деликатно намеква на всички, че скоро ще си отиде. Има нещо меланхолично, нещо тъжно и закономерно в това. Като краят на успешен сериал, който ти дава усещането за съпреживяност, примесено с очакването на следващия сезон. Помня как преди години един малчуган от пети клас ми зададе коварен въпрос, на който не можах да отговоря тогава: „Къде отива лятото, след като свърши?“. Опасявам се, че не мога да отговоря и днес, а уж съм помъдрял. Или поне така се предполага. Има въпроси, на които цял живот така и не намираме сили или начин да отговорим.
Шумът наоколо ме кара да мисля, че може би големите градове никога не спят. Трябва да проверя това някой път, но кога ли. Морфей всяка нощ бързо-бързо ме приспива в своето абаносово легло, заобиколено от красиви алени макове.
Излизаме с Валка от вкъщи и поемаме по ш ...