Беше поредната съботна утрин в занемареното крайградско сиропиталище – дом на десетки млади души с различни истории. Десетки различни истории се подслоняваха под рушащия се покрив на студената сграда. Десетки нечути гласове са изоставени в мизерията, лишени от любов, лишени от радост и възможности. Сиропиталището беше олицетворение на безнадеждността и символ на страданието...
За малката Мария това беше ежедневие. Всяка сутрин тя се будеше гладна, обличаше същите дрехи, с които е била предишния ден, отиваше да хапне нещо, когато имаше какво да се яде, и прекарваше останалата част от деня си в мечти... Мечтаеше да се измъкне от това място и да се наслади на живота.
Историята на осем-годишното момиче беше изпълнена с тъга. Още докато е била бебе, майка ѝ починала от нелечима болест, а баща ѝ не можал да понесе мъката от това, че е загубил любовта на живота си и заминал, оставяйки новородената си дъщеричка в мизерното сиропиталище. Единственото нещо, което е оставил с Мария, е било малка ...