Добрин и Бистра, двамата лика-прилика, се взеха по любов и с благословията на родителите си. Заживяха честито младите, дето се вика, път не си минаваха един на друг, но едно нещо засенчваше радостта в душите им. Не можеха да се сдобият с чедо. Няколко пъти, когато оставаха насаме, леля Мита, деликатно намекваше на сина си:
– Добрине, чедо, чакате вече 10 години рожба. Що доктори и ходжи обиколихте, файда никаква. Добра и скопосна ни е булката. Всичко ѝ иде отръки – и в къщната, и в кърската работа еша си нема. Като идем на черква в града, що люде се заглеждат у одеждите ѝ. Как я вапца тази прежда, как ги измисля тези шарки, ум да ти зайде! Не съм виждала язе таквизи шевици по ризи, нито пък толкоз хубост, втъкана в сукмани, поли, престилки… Седне ли на стана и совалката запява барабар с нея. А как пее, що песни помни! Славей ще надпее! Като своя дъщеря я имам, сине. Хубава и добра ни е снашицата. И на нивата, и у дома, и на седенки сред людете, все е блага и усмихната, но знам, таи гол ...