Разхождах се по улицата, когато ме спря минувач, очевидно турист, и ме заговори. Първоначално не успях да разбера нищо от това, което беше казал  и го помолих да повтори. Оказа се, че търси останките от някакво древно светилище, които според картата му трябвало да се намират наблизо. Изненадах се. Живеех в града от близо десет години и нито веднъж не бях чувал за нещо подобно.  Взех картата му за да се уверя, че не се е изгубил. Естествено, картата беше неточна, а повечето обекти по нея бяха с объркани имена. Младият мъж ми обясни, че според това, което пък било обяснено на него, светилището трябвало да се намира малко след края на града, на около петстотин метра навътре в горичката, която опасваше планината. Той обиколил няколко пъти градчето по дължина и ширина, но така и не видял никаква горичка. Досетих се какво може би имаше предвид и му предложих да го заведа до там, тъй като вече бях силно заинтригуван от това светилище. Горичка туристът не бе намерил, просто защото беше изсечена преди няколко години. Обичах да се разхождам там и бях напълно убеден, че  никога по време на никоя от разходките си не бях попадал на нещо, което дори бегло да наподобяваше светилище.

Двамата тръгнахме към подножието на планината. Заговорихме се. Човекът се казвал Фридрих и по думите му беше пропътувал хиляди километри за да стигне дотук. Бил женен за някаква актриса. Преди да се оженят живеели в тясно таванско помещение и се хранели веднъж на няколко дни. Въпреки всичко това били най-щастливите години от живота му, уверяваше ме Фридрих. По образование той бил адвокат и след сватбата работата му потръгнала. Актрисата също започнала да играе в някаква трупа и така двамата успели някак да избягат от мизерията. Фридрих се издигнал в работата си, съпругата му също жънела успехи в театъра. Замогнали се и забравили за тежките времена.  С времето актрисата започнала да става все по-студена и Фридрих усещал как се малко по малко се отчуждила от него. Не след дълго тя го напуснала заради някакъв пътуващ журналист, който Фридрих разочаровано описа като „кривогледо джудже с огромна, плешива глава”. Фридрих изоставил работата си и се пропил. Колкото и да се опитвали, приятели и роднини, не успели да го върнат в правия път. Той отказвал да продължи без своята актриса и дори сериозно обмислял да отнеме живота си. Веднъж в някаква кръчма той чул от един от пияниците, редовни посетители, за някакво келтско светилище на другия край на света, където ако човек останел в продължение на 3 нощи, съсредоточен върху това, което най-силно желаел, щял да го получи. Защо прагматичен човек като Фридрих се беше доверил на думите на този пияница, не мога да си обясня, но ето че мъжът беше събрал всичките си останали пари, беше продал жилището си и беше пристигнал тук. Бях убеден, че въпросното място не съществува, но не исках да отнемам надеждите на Фридрих, затова изразих уверението си, че ще намерим светилището. Нямаше нужда да го питам какво беше това, което желаеше най-силно и което се надяваше да получи, прекарвайки три нощи под открито небе, но той ми го сподели така или иначе:

- Искам да си я върна. Искам отново да живеем на тавана. Да крадем гевреци от пекарната. Да я гледам как се усмихва. Да ме обича отново...

Ентусиазмът на този човек, колкото и странен, беше заразителен. Искаше ми се да намери това, което търсеше.

Стигнахме мястото, където някога беше имало горичка. Сега беше голо поле. Обходихме го и както очаквах не намерихме нищо. Тъкмо се канех да предложа на Фридрих да прекара нощта у нас, когато той извика:

                - Ето го! – сочеше някакви камънаци, струпани един върху друг, най-вероятно от дървосекачите преди години. Не посмях да възразя. Предложих му да остана с него, но той ми отказа с усмивка. Върнах се у дома, като бях решил да се върна след трите нощи, за да помогна на Фридрих, който щеше да бъде съкрушен от провала, който неминуемо го очакваше.

                Когато се върнах на мястото, намерих Фридрих легнал сгушен до камънаците. Сигурно спеше. Разтърсих го - не помръдна. Извиках името му. И отново. Не получих отговор. Беше мъртъв, нощният студ не му беше понесъл, а аз не го бях предупредил... Не съм сигурен дали си въобразявах, но на устните на Фридрих сякаш се четеше лека усмивка.

Ядосах му се. Как беше могъл да повярва на подобни небивалици. Да загърби живота си и да дойде тук, за да умре? Ядосвах се и на себе си. Защо го бях оставил да го направи? Защо не го бях разубедил?

Когато се прибрах вкъщи, нямах желание да правя каквото и да било, но в крайна сметка реших да включа телевизора. Картина и звук минаваха сякаш покрай мен, но изненадващо нещо привлече вниманието ми. Нисък, плешив мъж, с извънредно голяма глава, говореше нещо на журналистката. Изглеждаше тъжен. Беше репортаж по повод смъртта на някаква известна актриса. Починала в съня си, без никакви видими причини.

Изключих телевизора и излязох на верандата. Погледнах нагоре. Фридрих беше някъде там, с жена си, в малкото си таванско помещение. Вече знаех, какво ще правя следващите три нощи.