Вечерта бе необичайно тиха. Звукът на телевизора беше намален и гласовете от него се чуваха сякаш от километри разстояние. Мария миеше малкото съдове с гореща вода на мивката и парата обгръщаше лицето ѝ, устремена към тавана на кухнята. Скрита сред белият облак от очите на дъщеря си, Мария даде воля на мислите и сълзите си. Имаше моменти, в края на деня, когато се отпускаше и освобождаваше напрежението, пускаше мъката си да отлети. Този момент бе такъв. Ръцете ѝ усърдно търкаха чиниите до блясък, а спомените ѝ се появяваха един след друг спазвайки ред- един красив и един грозен спомен. Мария не можеше да се оплаче от липса на красиви моменти в живота си, но много ѝ се искаше да открие гумичка с която да изтрие всичко което ѝ тежеше. За дванадесет години споделеност с мъж като Стефан гумичката щеше да се изтощи и да изчезне от търкане.
Мария нямаше с кого да сравнява Стефан. Историята им не беше от най-оригиналните. Срещнаха се по време на нейният абитуриентски бал. Тя, сияеща и красива ...