НАЙ-ДОБРИЯТ ВУЙЧО
Неотдавна в главата ми се прокрадна една, поне според мен, доста добра идея. Исках да разкажа за моя вуйчо, за човека, когото много обичам и когото толкова много ценя. Споделих това си намерение с баща ми, той го възприе с онази доброжелателна усмивка, която винаги означаваше: „Скъпа, знаеш колко много уважавам твоите решения. Давай, аз съм зад теб". Излишно е да казвам каква ударна доза увереност бе всичко това за мен. И думите тръгнаха сами...
* * *
Всички деца обичат своите вуйчовци. Вуйчо, ще рече, брат на майка ми. С това не откривам топлата вода, но го казвам, за да се разбере, че той всъщност не й е брат, а неин вуйчо. Те бяха израснали заедно, спали са в едно креватче, яли са в една паничка, заедно са правили и добрините, и белите. Той е само тринайсет-четиринайсет години по-голям от нея, кажи-речи на един акъл. На един акъл, ама той бил големият, той бил силният и обаятелният. Затова майка ми винаги го е гледала със зяпнали уста, когато той разказвал за лудор ...