„Децата пораснаха и вече не мога да им се карам. По дяволите! А жена ми вече не ми обръща внимание, колкото и да мърморя. Безсилен съм!“, кахъреше се дипломираният счетоводител и пресмяташе с лявата ръка още колко му остава до края на живота. Гледаше пръстите на краката си през скъсаните чехли и преброи осем пръста. Два не се виждаха.
– Тате, обичам те! – целуна го по въздуха дъщерята и се изстреля навън с половин филия препечен хляб.
– Няма ли да закусиш? – провикна се той след нея. Вратата не му отговори.
„За какво пържих тия яйца? От свободни кокошки са. Специално ги взех. Дано малкият поне хапне от тях.“
Чу се тропот в другата стая. Малкият ставаше винаги шумно.
– Добро утро, падре! – изрече мудно, като едва се влачеше. Малкият беше на двайсет и две години и бе по-голям от сестра си, но така му остана името. Беше се върнал към четири сутринта и сега бързаше за лекции. Обаче бързаше посвоему: пестеливо, тромаво и уморено.
– Абе какъв падър съм ти аз? Научи се да се обръщаш към родит ...