Светът беше притихнал в онази красива, но толкова тъжна утрин. На малкия, сгушен под скалите плаж, нямаше жива душа, освен мен. Тишината я нарушаваха само крясъците на гларусите и успокояващият шум на вълните. С премрежени от сълзи очи наблюдавах как слънцето изгрява над морето и облива всичко в светлина. Съзнанието и душата ми бяха завладени от неописуема болка, която не ми позволяваше да се насладя на този така прекрасен момент. Само преди минути имах странното усещане, че тази така тъмна и страшна нощ никога няма да свърши. За мое учудване мрака отстъпи пред светлината, слънцето отново се усмихна и светът не спря да се върти. Исках да изкрещя: "Как можеш да изгряваш днес? Подиграваш ли ми се?!" Вместо това зарових пръсти в пясъка и се разридах по- силно. Там можех да плача на воля, да се опитам да измия страданието си със сълзи, без някой настойчиво да ме успокоява. Не бях спокойна. Никога вече нямаше да бъда спокойна. Нито щастлива. Нито обичана. Нито да обичам. Исках да плача до п ...