Будя се. Бавно. Паника. Задуха. Още усещам пипалата на кошмара, обвити около гърлото ми, причинявайки ми жестока болка. Не мога да свикна с този страх. Усещам, че се будя, но в същото време продължавам да живея в кошмарния сън. Гърдите ми тежат и в тях се разгръща засилващата се паника. По бузите ми незнайно как се стичат сълзи, оставящи изгарящи следи по измръзналото ми лице. Осъзнавам, че за да се събудя се нуждая от все повече сили, които нямам. Осъзнавам, че имам нужда от помощ. Осъзнавам, че се давя в собствения си лед. Осъзнавам, че съм окована от собствените ми ужасяващи мисли...

Реалността е на една ръка разстояние. Недостатъчно близо и болезнено далече. И все пак реалността не е това, което търся. Тя е твърде отдалечена от душата, живееща в мен. Може би затова главата ми ме води в ад, по-жесток и от ада, всеки път щом затворя очи.

Будя се. Тихо. Плахо. Болка. Страх. Повдигам натежалите си от умора мокри клепачи. Тъмнината ме обгръща, но не успява да ме достигне достатъчно близо, за да стопли скованото ми едва пулсиращо сърце. Чувствата и емоциите в него са прекалено много и избухва тиха война. Единствено мислите ми се блъскат в мен като студени капки дъжд. 

Изведнъж ми става прекалено горещо. В мозъка ми нахлува случилото се в съня. Изпадам в транс, припомняйки си реалния ужас. Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането си.

Веднъж... Втори път... Още веднъж... Адреналинът във вените ми изчезва и бурята стихва.

Реалността.

Осъзнавам, че всичко е свършило и спокойствието ме покосява бързо. Умората надделява над несъществуващите ми мисли. Край. Кошмарът е свършил. Сълзите ми са засъхнали, а аз посрещам реалността като поредния кошмар, удрящ се в съзнанието ми. През прозорците се прокрадва спираща дъха тъмнина. Туп... Туп... Туп... Въздишка. Все още има надежда... Все пак най-тъмно е преди разсъмване...