Рада беше óправна мома. Тъкмо беше започнала да се учи да шета, когато майка и си отиде. Млада беше, баща и, и той. Така и не я прежали. Нощем прегръщаше възглавницата и хлипаше. Хапеше я да не чуе Рада, че реве. Не знаеше що да я прави такава малка и често я пращаше при стринка и Петра. Там уж да играе с нейните две щерки. Рада се се вреше в ръцете и. Една заран не съмнало още, баща и я чу да клопа в кухничето. Кога влезна я завари по нощница още наведена над нощвите. Всичко в брашно...тя бяла, напудрена, усмихната и капки пот по челото и.
- Що правиш, чедо ? - хвана се главата.
- Искам и дом да е топло, да мирише на хляб и на манджа..., като у стринкини..., като ...на мама...- очите и се насълзиха.
Баща и се смути. По бръчките му потекоха вадички. Толко беше малка. Прегърна я и през сила се усмихна.
- Ми да омесим, Радо - запретна и той ръкави.
Първия хляб не беше много читав, ама беше най-вкусния дето беха яли. И супа си сготвиха, воз безсолна, с питата вървеше. Като свършиха се нал ...