Всеки бог обича чедата си и съди според постъпките им на земята…
Сбогувах се с татко, с мама – оставих ги там, под черната пръст, а зли хора къщата запалиха и дворът опустя… Нямах вече дом и място, нямах светлина…
Поех на път. Огледах се – оставих селото засмяно, уж нищичко не взех, само чантата през рамо, а нещо ми тежеше и не знаех какво. Разрових се…
Бях в душата си събрала пролетни треви, цъфнали дървета, птичи песни, кокичета и минзухари, макове червени, златни класове, цигулки на щурците, рози, хризантеми, есенни багри, зрели плодове, чушки и домати, бели снегове, въглени горещи, звезди небесни, нежни ветрове и още нещо… Песните на мама, заедно с приказките ù… И съветите на татко… И баниците на баба... И мъдростите на дядо… И любовта на гълъбите… Толкова богатство! Безценно, свято! Как да не тежи? Нямаше кантар за него, нямаше!... Достойна ли бях за такова наследство? Къде да го нося? На кого да го дам?... Децата… О, те се пръснаха като пилци по света да търсят хляба си… Ще се ра ...