Буйната коса на Тоня се вееше над седалката на кабриолета. Стиснала здраво волана с дясната си ръка, младата жена размахваше лявата над вратата. Наслаждаваше се на хладните милувки на вятъра.
– Какво ще кажеш в неделя да отидем на гости у мама? – попита Дейвид.
Точно в този момент, при разминаването с някакъв камион, се чу кънтящ звук, както когато човек тръсне парче ламарина. Тоня изписка и Дейвид се извърна към нея, стреснат не само от писъка, но и от факта, че топли капки опръскаха лицето му. Лявата длан на Тоня липсваше. Остатъците от разбитата става стърчаха във всички посоки, бликаше кръв.
Тоня успя да овладее колата. Веднага след като спряха, Дейвид изскочи навън и мина от страната на Тоня, която, пребледняла като платно, се блещеше в раната.
– Бързо, турникет! – каза на себе си Дейвид и измъкна колана си. След като стегна с него ръката на Тоня, кръвта спря да шурти.
– Намери я! – каза с треперлив Тоня и погледна през рамо.
– Какво?
– Намери я!
И Дейвид тръгна да я търси. Знаеше, че съвременната медицина е способна на чудеса.
По едно време видя, че някакъв мъж клечи на банкета. Ръката на Тоня бе в краката му.
– Това ли търсите? – попита той и посочи надолу с пръст.
Дейвид се наведе и вдигна ръката. Имаше чувството, че държи парче гума. Затича се към колата.
Тоня седеше вдървено на шофьорската седалка, присвила пострадалия си крайник към гърдите. Тялото й се тресеше в конвулсии, очите й гледаха невиждащо.
– Намерих я! – каза Дейвид.
–Ти си я намерил? – промълви Тоня с немощен, шептящ гласец. Кимна и на лицето й затрептя измъчена усмивка. После изведнъж се ококори невярващо.
– Няма я!
– Не, мила, ето я!
– Халката ми…
– Какво? – попита стреснато Дейвид. Впери поглед в откъснатата длан. Венчалната халка на жена му наистина липсваше.
– Намери я!
© Стефан Всички права запазени