Терасата е точно над нашата.
Широка е, колкото да се сложи един стол.
Той е в единия ъгъл. Там стои дядото.
В другият ъгъл е котлона. И бабата!
Той стои неподвижно! Не може да се завърти. Дебел е и се е заклинил там. Само очите му шарят насам, натам. Навън излиза рядко. Учудващо за пълнотата, се движи бързо. Прави малки стъпки и като че ли плува.
Тя е светкавица! Не върви, а тича и често се спъва. Та, ту на носа, ту на крак или ръка, все има някоя лепенка. Засили се към магазинчето и по сред път се връща, защото е забравила, за какво отива.
Като напече слънцето, сяда срещу него и започват да хвърлят зарове. Играят на табла. Започнат ли да тракат заровете по дъската, следва една и съща сцена. След малко плъзва миризма на изгорено, след това гръмва една цветиста псувня на дядото, че пак е изгорила манджата. Тропане, хлопане и нещо издрънчава. Счупена е поредната чиния.
Тюхкане, ахкане и след малко пуловете пак затракват.
Но често атмосферата горе се нагорещява и започва все по-високо да ...