Стефан се прибра от работа. Още не беше влязъл в апартамента, когато чу как кучето му лаеше от радост, че стопанинът му се е върнал. Затвори вратата и протегна ръце за прегръдка към домашния любимец. Младият мъж живееше сам и единственото живо същество в неговия дом, което го чакаше с нетърпение бе непородистото куче. Той дори си говореше с животното. Чувстваше го толкова близко до себе си. Стефан седна на дивана. Пусна телевизора. А кучето дойде до неги и махаше с опашка. Докосна с лапа крака на своя стопанин.
- Да, Балкан! И ти ме усети, май. Криво ми е и нямам настроение.
Кучето легна на земята. Гледаше младия мъж в очите, сякаш искаше да изслуша това, което тежеше на човека. Стефан погали Балкан по главата, усмихна се и каза:
- Добре си тииии, добре си! Какво да ти е! Радваш се на това, което имаш. Обичаш силно. Ако има какво да ядеш ще хапнеш, ако не - знаеш, че все някога ще се нахраниш. А, ние хората, момче! Нищо не става от нас. Ето днес. Ти видя, че станах с настроение. Пих ка ...