Всички бързаха в огромната представителна сграда. Носеха папки и чанти, жените – повечето с вързани коси, елегантни, но делови, мъжете – изпънати, слаби и лъснати като фатмаци, сновяха важно и с паунски маниер разпространяваха наоколо своето парфюмирано самочувствие.

     Климатиците работеха и отнасяха лошата миризма.

     А сградата – просторна, светла, не приличаше на кошер. Навсякъде прозорци към небето, към слънцето, към света. Всичко тук бе така ергономично, че да ти са прииска да си търтей или нещо подобно, за да можеш да живееш и да мързелуваш в тази обстановка, докато пърхаш из коридорите.

     В една зала, подходяща и за голф, председателят на някаква важна комисия се изсекна убедително и бавно каза:

     – В България е налице напредък.

     Зажужа цялата комисионна страст, раздвижи се като Търтеево сборище. Състоеше се тази комисия от 28 пчели, повечето с поли независимо от пола си.

     – Към пропастта ли? – запита пчелата до него.

     – Имате предвид припадък, а не напредък? – обади се друга.

     – Коя България? – не разбра трета.

     – Това е ужасно! – едва не припадна четвърта. – Там бедните не могат да лъжат. Затова никой не им вярва.

     – Горката държавица – въздъхна тежко пета. – Там само корупцията напредва.

     Докато всяка от двайсет и осемте пчели изкаже мнението си, времето на заседанието свърши и председателят го закри, уточнявайки, че в България има данни за наличие на напредък, а не че има напредък. Даде двудневна почивка. През това време темата беше възложена на осем комисии, които излъчиха от своя състав шестнайсет подкомисии. Изработиха се пет основни доклада и три съдоклада. Ще споменем три от основните:

     „България преди напредъка – анализи и вероятности. България по време на напредъка – анализи. България след напредъка – вероятности.”

     „Лицето на напредъка в България – историческа перспектива, предизвикателства и демография. Свързани лица с напредъка. Органограма.”

     „Що е напредък в България? Напредъкът що е в България? България що е в напредък? Напредъкът като липса и липсата като напредък: де е България?”

     Състояха се общо двайсет заседания на комисията, но накрая председателят обясни:

     – Колеги, не напредваме с предсказуеми темпове. Анализът на темата за напредъка на България до момента се състои в изготвянето на няколко вълшебни доклада, които обаче не разкриват всичко.

     – Защото са вълшебни! – възкликна пчелата до него.

     – И защото докладите са частично прекрасни, но отчасти турбулентни! – намеси се прибързано двайсет и осмата пчела, защото знаеше, че докато дойде редът ѝ, другите може да заспят.

     – Нарушаваме вече реда! – констатира председателят. – Изпреварваме се. Така не ще напреднем. Имам процедурно предложение. То е ефективно и ефикасно. Пруденциално е.

     Гласуваха го.

     – Какво беше предложението, дето го вотирахме? – попитаха после мнозина. Не за друго, а да минава времето. Те можеха да прочетат стенографския протокол и така да разберат какви решения са взели. А ако ги мързи да четат целия стенографски протокол, щяха да възложат на секретарите си да ги запознаят с решенията, които са взели. Ако секретарите са заети, можеха да инструктират деловодния инспекторат да издири решенията във вътрешноведомствената правно-информационна система или направо в електронното издание на "Официален вестник", който излизаше ежедневно с всички решения, гласувани с впечатляващо единодушие в тази голяма, важна и прозрачна сграда.

     – Да запалим самолета и да отидем да проверим на място дали това, което е налице, съществува! – каза важно председателят и отново се изсекна. – То вече е решение на общността ни. Съвсем прясно. Току-що го взехме. Решението. С единодушен консенсус.

     Напълниха куфарите дамите от двата пола и заеха местата си в икономичната класа. Трябваше да пестят пари. Донесоха им по бутилка шампанско, черен хайвер и препечени филийки евтин пълнозърнест хляб с камамбер и ги оставиха на мира да пътуват на вълните на своята общностна решимост.

     България се оказа по-близо, отколкото очакваха. Още не се бяха напили. Затова накараха пилота на кръжи, докато довършат питиетата си.

     – Няма проблем – съобщи командира на полета по микрофона. – Без това не виждам летището. Съобщиха ми, че са го дали на концесия. За четиресет години. Сега там се строи мол с кравеферма до него. Или в него. С доилки и кърмачки. В България раждаемостта е толкова голяма, че най-много се говори за това, дали майките могат да кърмят многобройните си деца, където сварят. Това се обсъжда вече пет години.

     – Това се казва напредък! Пет години кърмене! Брей! И четиресет години концесия! Ще има да кръжим на воля! Като орли! – зарадва се председателят. – Наздраве!

     Всички се екзалтираха. Това, което беше налице като данни, съвпадаше напълно с реалността като факт.

     – Може би ще кацнем извън столицата – допълни командирът, докато преглъщаше сухо. Завиждаше.

     – Няма проблем! – възкликна компанията. – В тази държава всеки град е столица, всяко село – град, всяка къща – палат!

     На някакво летище ги чакаше оркестър, официални лица, лимузини и фоторепортери. Гвардейци с бели и червени униформи. Поп. Линейка. Катафалка с британско знаме на покрива. Художник. Поет. И зъболекар. До него - вицепремиери и чистач. Стотина полицаи. Депутати. Жандармерия. Скромно, да не бие на очи. Повториха химните, после ги потретиха. Никой не излизаше от самолета. Дойде цистерната и започна да пълни резервоара с керосин. Оркестърът засвири по нечия тиха заповед „Назад, назад, моме Калино.” Никой не забеляза необичайната за подобно събитие музика, защото в това време официалните посрещачи влизаха един по един в търбуха на голямото въздушно возило. Вътре пееха.

     Раздадоха още шампанско. Местно, от арония и бъз.

     Официалните посрещачи и официалните гости се здрависаха и легнаха един до друг на кушетките в икономичната класа. Извикаха оня с кларинета от оркестъра да им свири на уше.

     Напредъкът е повсеместен – обясниха домакините в паузата между две изпълнения. Ежеминутен вървеж. Доброзорен. Напредваме вляво. И вдясно също. Вървим и напред, и назад в маневрени стратегии, които ни позволяват да отчитаме успех. Строим магистрали и по този начин борим престъпността и съдебната реформа, особено в областта на безработицата и на демографията в частност. Ежегодно туриризираме курортите, тоест туристическият поток вече е пълноводен като хъб – тече, та се не трае. Работим денонощно срещу шума и затова напредъка го правим безшумно, никой да не разбере и да не чуе, че много завистници се навъдиха. Разгеле, слухът е дошъл до вас по неведоми пътища. Ние се не хвалим, особено що касае напредъка включително. За верността на гореизложеното се подписваме собственоръчно.

     Това прочетоха и отчетоха посрещачите набързо, защото обичаха черен хайвер и съобразително не искаха да рискуват с многословие хранителната изчерпателност.

     – Това се вижда! Напредъкът е осезаем и виртуален! – съгласи се председателят и жуженето стана тъй масово и силно, че никой не чу поправката му: не бил виртуален напредъкът, а визуален; отвън помислиха, че двигателят е пламнал от многото шум и с радост зачакаха взрив. Всъщност пламнаха сърцата на тези двайсет и осем работливи пчелички, както и търтеите сред тях в частност, дошли отдалеч, за да видят що е то напредък налице. Всички се влюбиха – кой в България, кой в посрещачите, кой в себе си. Кларинетът виеше.

     Напредъкът беше освидетелстван.

     Накрая двигателите, и те се запалиха, и понесоха във въздуха на крилете на радостта този възбуден кошер на общност, в която напредъкът се измерва не в успехи, а в убедителното и лично уверение, че е налице. Както обича да се шегува щастливият български народ с хилядите доилки и кърмачки из моловете: „Око да види, ръка да пипне!”. Каквото и да значи това.