Пътеката се виеше като змия през девствените гори. Тя бе единственото свидетелство за човешка дейност в този защитен от закона район. Не се виждаха нито сгради, нито далекопроводи, нищо, което да е натрапено от човека. Хотелите и хижите, които десетилетия наред бяха загрозявали и замърсявали природата, вече не съществуваха. Грозните им бетонни туловища бяха отстранени старателно и с вещина.

  Виктор извади разрешителното си, което на практика представляваше карта с чип, и се регистрира на компютърния терминал в началото на пътеката. Две кратки изписквания сигнализираха, че му е позволено да поеме по туристическия маршрут. За пръв път в живота си щеше да е в пряк досег с природни красоти от такъв мащаб. Да, беше посещавал парковете в родния си град, но това тук бе съвсем истинско и неподправено. За разрешителното бе платил сума, равняваща се на пет средни работни заплати. Вярваше, че екскурзията ще е впечатляваща.

  Веднага щом стъпи на пътеката, извади фотоапарата си и започна да снима. Успя да „хване” една горска зидарка и няколко свраки. При малко повече късмет можеше да попадне и на бозайник, така пишеше в брошурата. Но дали това не бе просто рекламен трик и наистина имаше бозайници, само един Господ знаеше.

  Въздухът му се струваше странен, вероятно защото не бе свикнал с толкова висока концентрация на кислород. Даже по едно време му се зави леко свят и се принуди да поспре за минутка, за да си почине.

  Пътеката бе оградена с ниска телена ограда, чиято цел бе да не позволява на хората да навлизат в местообиталищата на животните. Сама по себе си оградата не бе сериозно препятствие, но свързаната към нея охранителната система и камерите можеха да спрат всеки недобросъвестен турист. Откакто на власт дойдоха Зелените, природата бе на почит и за опазването и възстановяването й се харчеха огромни суми. На хищническото използване на природните ресурси бе сложен край.

  Пътеката бе пуста, явно малцина можеха да си позволят да плащат за подобна екскурзия. Виктор се чувстваше като избраник на съдбата и смяташе да запази топли спомени от досега с природата. Беше се опитал да навие жена си да дойде с него, но тя отказа категорично, заявявайки, че не й се дават грешни пари.

  Бе стигнал до третия километър, когато мерна таралеж в едни шубраци. Сърцето му се разтупа от вълнение. Беше виждал такова животно само в зоологическата градина. Засне го и продължи по пътя си.

  Навлезе в дефиле със скалисти склонове и гъсти гори по високите части. Километър по-нагоре попадна на свлачище. Земните маси бяха повредили оградата и сега тя бе полегнала на една страна. Виктор се учуди, че никой не се е заел да отстрани повредите. Тогава му направи впечатление, че лампичките под камерите не мигат. Беше достатъчно наясно с новите технологии, за да разбере, че в този участък охранителната система не работи.

  Загложди го любопитство. „Какво ли е да си съвсем сам сред природата? Без обезопасени пътеки, без охранителни системи, без камери?”

  След кратко колебание се престраши да прескочи оградата. Зарече се само да пообиколи набързо наоколо и да се прибере. Страхуваше се да на го глобят. Знаеше, че Зелените не си поплюват. 

  Заизкачва се по склона. Целият трепереше от притеснение.  

  Когато се качи на хребета, направи няколко снимки. Искаше да има доказателства, че е бил сам сред природата. Отдясно се простираше поляна. Тръгна към нея, наслаждавайки се на всяка стъпка по мекия колим от борови иглички. Смяташе да огледа поляна, а после бързо да се върне долу на туристическата пътека. Не биваше да рискува. Всеки момент можеха да се появят горски служители.

  Поляната беше чудно красива, осеяна с безброй лилави цветчета. „Как се казваха тези…” И тогава нещо захапа левия му глезен.

  Виктор стреснато погледна надолу. Нещо, което приличаше на мечи капан, бе сключило челюстите си около глезена му. Зъбите на капана бяха гумени и не му причиняваха болка, но заради силната им хватка не можеше да помръдне крака си. Виктор се наведе и промуши пръстите си между челюстите. Напъна здраво. Капанът не поддаде.

  – Мамка му, мамка му, мамка му! – занарежда младият мъж и закърши притеснено ръце. Тогава видя, че на близкото дърво е закачен монитор. На него пишеше:

  „Моля, не се опитвайте да се освободите. Има опасност да се самонараните!”

  – Какво е това, по дяволите?

  „Бяхте заловен като нарушител от Горски капан ДК11. Моля запазете спокойствие!”

  Виктор бе чул свой познат да казва, че в горите са монтирани компютъризирани капани, но не му бе повярвал. Е, сега вече знаеше, че компютъризираните капани не са просто легенда.

  – Пусни ме!

  На екрана се появи следният текст:

  „Вие сте нарушител, затова ви задържам до пристигането на горските служители.”

  – Ама аз нищо лошо не съм сторил! Видях, че оградата е паднала и реших да се поразходя. Не бива така…

  „Предупреждение първо. Спор с горски капан ДК11. Датчиците показват, че сте настъпили и съответно убили две ценни насекоми и сте нанесли вреди на редица растения в околността.

  – Голяма работа, някакви си буболечки!

  „Предупреждение второ. Пренебрежително отношение към флората и фауната.”

  – Е, добре де, какво ще правим сега?

  „Ще чакаме да дойдат горски служители, които да Ви съставят акт.”

  – Не може ли да се разберем някак си…

  „Предупреждение трето. Опит за избягване на правосъдие.”

  Виктор приседна на земята и покри лицето си с длани. Опасяваше се, че ще му друснат яка глоба. Реши, че ще е по-добре да си мълчи. Когато мина половин час обаче, не изтрая и запита:

  – Кога ще дойдат служителите?

  „Вече трябваше да са дошли. Но заради повредата в охранителната система информацията не е стигнала до тях.”

  – Исусе! Значи още не знаят!

  „Предупреждение четвърто. Напразно споменаване на името Божие!”

  – Ама ти си голям тъпак! Морал ще ми чете той! Я ме пускай веднага!

  „Предупреждение пето. Обида на Длъжностен капан!”

  Виктор побесня. Взе един лежащ наблизо клон и се опита да разтвори с негова помощ челюстите на капана.”

  „Предупреждение шесто. Опит за бягство. Предупреждение седмо. Опит за повреждане на Длъжностен капан.”

  – Ей, тъпунгер! Дори не можеш да говориш!

  Капанът се забави малко с отговора. После на екрана се появи:

  „ Гореказаното бе отнесено към Предупреждение пето! Не съм програмиран да говоря, защото звуковите вълни смущават горските обитатели.”

  – Ама ти много чувствителна душа си бил! И си обидчив май, а?

  Капанът мълчеше.

  – Виж сега какво. Глупаво е да вися тук часове наред. Пусни ме, пък аз ще отида при горските служители и ще им призная всичко. Все пак живеем в демокрация.

  Никакъв отговор.

  – Хайде, момчето ми, не бъди толкова лош. Ще ти купя нова батерия.

  „Предупреждение осмо. Опит за подкупване на Длъжностен капан.

  – Е, това вече ме уби!

  „Предупреждение девето. Изказване на лъжливи твърдения.

  – Какво?

  „Никой не Ви е убил.”

  Виктор прихна в истеричен смях. Идеше му да се разбеснее. Така и направи. Изкрещя, взе един камък и го метна по монитора. Той обаче се оказа много здрав, дори не се напука.

  „Предупреждение десето. Опит за унищожаване на визуализиращото устройство.”

  Виктор се разплака. Може би затова не видя следващото съобщение, а то бе:

  „Процес… 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1, 0… хуманна евтаназия на нарушител!”

  – Ох, нещо ме убоде! – възкликна Виктор и се вторачи в глезена си. Тънката игла, която бе изскочила от основата на капана, се бе забила в прасеца му. – Ама какво…