(Всички прилики и съвпадения с имена и събития са случайни. Разказът е изцяло художествена измислица)

I

- И така, победителят в конкурса за финансиране от Европейския фонд за екологична и социална икономика е … проектът на компанията "НАСЕКОМО". – Водещата направи пауза и погледна очаквателно към залата, откъдето дойдоха вяли дисциплинирани ръкопляскания. – Проектът е оценен с най-висок брой точки поради социалната си насоченост към изостаналия Северозападен регион, както и заради високия индекс по критериите на Зелено предприемачество за устойчиво развитие. Моля представителят на компанията г-н Грийн да заповяда, за да представи накратко проекта си.

Стегнат мъж на около 55 в безупречен костюм чевръсто се качи на подиума, следван от младичка преводачка.

- Благодариа много за довиерие – произнесе той тържествено на лош български, оправяйки възела на вратовръзката си и продължи на претенциозен британски – Уважаеми дами и господа, горд съм да бъда тук, на това забележително събитие. Благодарение на европейската солидарност имаме възможност да развием един уникален за Европа проект, основан на напълно екологични технологии и спомагащ местната общност. 

Клишетата се лееха гладко от устата му: 

– Чрез нашата иновативна технология, по един напълно естествен начин, се решават едновременно два проблема: от една страна натрупването на органични отпадъци, от друга – растящата нужда от протеини, за чието създаване традиционните индустрии изразходват все по-оскъдните природни ресурси - обработваема земя, вода и рибен запас.  В нашата ферма ще наемем местни хора и така ще подпомогнем общността. Благодаря от името на компанията ни за добре свършената работа от оценяващия екип на Фонда за земеделие.

 Откъм залата се забеляза известно оживление. Журналистите, надушили сочна новина щракаха със светкавиците си и набираха бързо текст, който да изпратят в редакциите. Репортер от малко известна медия се опита да зададе въпрос:

- Г-н Грийн, какво ще кажете относно аферата за корупция и злоупотреби с фондове, в която ви замесва вестник Сън?

Преводачката прошепна нещо на ухото на британеца. Той кимна без да сваля дежурната усмивка от лицето си и достолепно слезе от подиума, без да обръща внимание на въпросите на репортерите.

II

Секретарката-преводач ме въведе в тежкарски обзаведения кабинет и зачака шефа си да приключи телефонния разговор. Той седеше, небрежно полегнал на коженото кресло зад внушителното си бюро и разговаряше без да ни обръща внимание. Огледах се дискретно – всичко изглеждаше стилно, скъпо и аристократично. Явно много пари се въртяха тук, но какви са шансовете ми? Много се нуждаех от тази работа, неплатените сметки се трупаха, а големият уж недостиг на работна ръка се заключаваше в предложения за нископлатени и непривлекателни длъжности в съмнителни фирми.

- Г-н Грийн, това е кандидатът за длъжността управител на фермата - г-н Радев – изчурулика секретарката, успяла най-сетне да привлече вниманието на шефа си. Той се обърна към нас и ме обходи с преценяващ поглед.

- Аха … Доколкото разбрах английският ви е добър, т.е няма да имаме нужда от преводач? – гласът му беше арогантно-самоуверен с отчетлива британска дикция.

- Да … разбира се г-н Грийн. – Устата ми беше пресъхнала. Дано не се изложа с езика.

- ОК. Свободна си. – Обърна се към секретарката и същевременно ми махна към един стол до бюрото. Седнах вдървено и изтрих изпотените си длани в панталона.

Грийн беше съсредоточил вниманието си върху съдържанието на няколко листа – вероятно CV-то ми.

- Такаа … завършил сте …?

- Доктор съм по екология.

- Аха, и защо казвате напуснахте предишната си работа? Работил сте в голяма престижна компания …

- Амии, имах някои здравословни проблеми.

- Които са вече в миналото? – Подсмихна се той.

- Да. Определено!

- Добре, да видим … запознат ли сте с профила на нашата компания?

- Разбира се, сър! – Тук бях подготвен, бях изчел всичко, което намерих.

- Е, да чуем как изглеждаме във вашите очи. – Той се облегна на креслото си и седефените копчета на скъпата му риза проблеснаха.

- Компанията "НАСЕКОМО" – Започнах бодро аз. – е разработила ефективна и устойчива система, която превръща биологичните отпадъци в биомаса от насекоми, която на свой ред е превърната в алтернативна протеинова храна за аквакултури. С други думи, във вашата ферма, базата от органични отпадъци се използва за храна на насекоми – ларвите на черната муха, които се размножават и нарастват много бързо. От тези ларви, след обработка, се получава храна за риба, която се продава и се реализира печалба. Същевременно  се получават и субсидии от Европейските фондове за устойчиво развитие.

- Very well! – Изръкопляска театрално англичанинът. –  Добре сте подготвен. За нашата ферма се нуждаем от енергичен управител, който да движи цялата дейност – получаване на отпадъчната биомаса, управление и контрол на работниците по изпълнение на технологията и предаване на крайния продукт. Имаме стройна организация по доставките и пласмента, тя няма да е ваш проблем. От вас се иска да осигурите работата на фермата като добре смазан механизъм. Аз съм зает човек, г-н Радев, моята работа е на друго ниво, както се досещате. Аз работя така – делегирам права на служителите си и очаквам от тях поверената част от бизнеса да работи гладко и безпроблемно, детайлите не ме интересуват. Поради естеството на работата и местоположението на фермата ще трябва да живеете в жилище към нея. Разбира се, през почивните дни сте свободен. Ще ви осигурим служебен автомобил и телефон. Заплащането е много добро. Както казах, вашата работа ще е фермата да изпълнява планираните количества продукт. Как ще го правите, мен не ме интересува, ще имате пълна самостоятелност на решенията. Човекът, който ви препоръча, каза, че на вас може да се разчита. Така ли е наистина, г-н Радев?

- Надявам се да не ви разочаровам, г-н Грийн!

- Добре, има и още нещо. Иновативната ни технология не се изчерпва само с черната муха. Имаме и още един коз - Periplaneta Americana.

- Гигантска хлебарка – възкликнах – но това … не съм го срещал никъде, като проучвах компанията ви.

- Точно така, харесва ми подготовката ви. Да, вярно, че не сме го посочили и това е поради имиджови причини. Някак си не е … как да кажа, прилично да отглеждаш хлебарки, ха ха, но ние знаем, че те са чудесен и бързонарстващ източник на протеини. И ядат всичко! Чел ли сте „Цар Плъх” на Клавел, г-н Радев?

- Да, разбира се. Военнопленниците вадят хлебарки от септичните ями и ги ползват за подхранване на болните.

Англичанинът отново изръкопляска.

- Вие, българите, постоянно ме изненадвате. Ту ми се струва, че сте нация от малоумници, ту пък блесвате с такива ерудити като вас.

Това беше комплимент към мен, но пък беше крайно обидно за българите. Грийн явно се усети и продължи:

- Не се засягайте, същите впечатления имам и от моите сънародници - британците. Ние, носителите на висшия разум можем да си позволим такива коментари. Да не се залъгваме Радев, и двамата знаем, че 90 % от населението на планетата се състои от полупримати. Нашата мисия е да властваме над тях, нали така?

Замълчах, без да разбирам към коя група от населението ме причислява.

- Така. Да считаме, че сте назначен. – Той извади една скъпо изглеждаща бутилка скоч и две чаши от страничен шкаф, сипа по един пръст и плъзна едната чаша към мен. – Да полеем това!

- Ъъъ, извинете ме сър, но аз … не пия. – Стомахът ми се свиваше от желание при вида на кехлибарената течност.

- Аха! – Присви очи англичанинът. – Това да не е свързано с вашите, хм, здравословни проблеми?

- Да. – Явно знаеше всичко.

- Е, добре – Надигна чашата си той. – Cheers, г-н Управител.

III

Пристигнах на мястото привечер, следвайки навигацията на GPS-а. Фермата се помещаваше в стопанския двор на бившето ТКЗС на Селото. До порутените стари постройки беше издигнато модерно синьо хале с огромна информационна табела с логото на ЕС, описваща величието на Екологичния Европейски Проект. Работещите вече си бяха отишли. В близост имаше сглобяема дървена къща, която щеше да бъде моят дом за неизвестно време напред. Всичко в къщата беше ново и почти неизползвано, тъй като предишният управител се бил задържал съвсем за кратко – не издържал на изолацията в това забутано село. Затова пък аз точно това търсех – далеч от глъчката и суетата … и от всички близки и приятели, които знаеха как разбих живота си и позорно бях уволнен за алкохолизъм. Но това е минало. Вече съм сух като барут!

Докато си подреждах багажа, в един от шкафовете открих бутилка със силна селска ракия. Първоначално имах намерения да я изхвърля, но после реших, че ще я задържа. За каляване на волята!

На следващия ден, след като се нанесох, Грийн пристигна, за да ме разведе из фермата и да ме представи на персонала. Влязохме тържествено през официалния вход на халето и попаднахме в добре обзаведена приемна. По стените бяха окачени снимки на откриването на обекта, на които Грийн се ръкуваше с различни представители на политическата власт.

- Ето тук – Посочи ми англичанина голям открит шкаф с наредени папки – е цялата технологична и административна документация на фермата. Ще трябва добре да се запознаете с нея.

- Да, сър.

От една странична врата влязохме в същинското производствено хале. Зад плексигласови стени гъмжаха едри мухи и кацаха по биоотпадъците на пода. Измежду тях щъкаха милиони ларви и джвакащия звук от храненето им заглушаваше дори бръмченето на мухите. Въпреки очевидно добрата изолация, миришеше доста неприятно. Бях подготвен за това, разбира се…

- Е, г-н Управител, ето това е официалната част от бизнеса ни. – Грийн разпери ръце и самодоволно попипа седефените копчета на ризата си. – Възможно е да идват проверки от различни институции, макар че аз ще се погрижа това да не се случва. Ако все пак стане, може да ги водите дотук, като междувременно ми се обаждате да ме информирате. Аз ще се погрижа по-нататък. Ясно ли е?

- Да, сър.

Излязохме навън и тръгнахме да заобикаляме халето. Малко по-нататък ни пресрещна набит възрастен мъж, облечен в избеляло синьо работно облекло.

- Ааа, здравей бай Кольо – провикна се англичанинът на своеобразния си български и продължи към мен на английски. – Това е бай Кольо, местният тийм-лидер. Как му казвате на български – брийгаа …

- Бригадир, сър. – Досмеша ме, като си представих бай Кольо като тийм-лидер.

- Да, да.  

Грийн спря и ми махна подканващо. Пристъпих напред и подадох ръка на труженика.

- Здравейте, казвам се Георги Радев. Аз съм новият управител на фермата.

- Ха добре дошъл, аз съм бай Кольо. – Човекът ме погледна изпитателно и стисна ръката ми в грубата си десница.

- Така. – Англичанинът изведнъж се разбърза. – Бай Кольо ще ви покаже останалата част. Адаптирайте се бързо и действайте по поставените цели. – Потупа ме по рамото, махна за сбогом на бригадира и тръгна към колата си. Спортният Ягуар изръмжа подобаващо и вдигна прах по селския път.

Неофициалната част на фермата се оказа доста по-мащабна от официалната. Когато бай Кольо ме въведе в задната част на халето и видях какво има вътре, неволно отстъпих крачка назад. Бях виждал препарирана Periplaneta Americana, но се оказах неподготвен за действителността … Тази част от халето беше заета от три големи бетонни шахти, където се развъждаха хлебарките. Хлебарките! Те бяха наистина смущаващо едри, а неизброимата им маса се оказа плашеща. Светлокафявите хитинови гърбове се сливаха в една гигантска движеща се повърхност, която се повдигаше и спускаше, сякаш диша и води свой собствен живот. Движението им предизвикваше един постоянен шум, напомнящ мляскане и хрускане. А още не бях видял как се хранят! Докато стоях и ги гледах като хипнотизиран, усетих, че и аз съм наблюдаван. Грамадна хлебарка се беше изкачила по стената на шахтата и ме гледаше през прозрачната преграда, покриваща развъдника. Беше вкопчила яките си крака в бетонната повърхност и помръдваше антенките си многозначително. Сигурно си внушавах, но ми се стори, че излъчва … някакъв разум – хладен и … гладен разум. Излязох бързо навън и се опитах да успокоя дишането си. В главата ми се въртеше една сентенция: „Когато надничаш в бездната, и бездната наднича в теб”.

IV

- Това ли е всичко? – Шофьорът на камиона дръпна една от ръчките и хидравличния капак на каросерията се затвори с мазно съскане.

Подадох му да подпише товарната разписка и на свой ред се подписах за полученото.

- Айде! До скоро! – Вратата на кабината се изтряска шумно и камионът потегли.

Още една пратка отиде в историята. Коя ли беше подред? След втория месец спрях да ги броя. Всяка седмица пристигаше камион с отпадъчна биомаса, която беше нашата основна суровина – всякакви хранителни отпадъци в пресовано състояние. Разтоварвахме ги и на свой ред натоварвахме готовата продукция – изсушените и гранулирани насекоми.

Бай Кольо ме гледаше очаквателно. Още беше обед, но по въведена от мен традиция освобождавах персонала след доставката, като един вид награда за добре свършената работа.

- Ами … пускай ги, бай Кольо.

Лицето на бригадира се отпусна.

- Бива. После ще ударим ли по едно?

- Ее, бай Кольо, знаеш, че не пия … Но по една бира може. – Това също беше станало традиция. Бирата не е алкохол, нали?

Възрастният мъж се отправи към халето и след малко оттам изскочиха на шумна тумба останалите работници – всичките бяха местни роми. След като затвори портала след тях, Бай Кольо седна на паянтовата маса под сянката на големия орех, където бях изкарал две запотени бири и чинийка с нарязана наденица. Чукнахме бутилките и отпихме направо от тях. Притворих блажено очи, докато ледената течност се стече по пресъхналото ми гърло. Сътрапезникът ми не беше толкова възхитен – той бирата много-много не я признаваше. Човекът си знаеше ракия и вино, и то домашни. Сам си ги правеше и си ги пиеше. Лошото беше, че понякога го правеше и на работа. Не пред мен, разбира се, имаше ми уважението, но се случваше бая да се отреже. В такива случаи го пусках да си ходи и аз поемах мотокара, който иначе беше негова работа. Не смеех открито да го критикувам за това, защото без него бях изгубен – само той умееше да се оправя с работниците. Навикваше ги както той си знае и му имаха страха, бяха го приели за лидер, както се изрази англичанинът.

- Началник – Започна той и изтри уста с опакото на ръката си. – Напоследък циганите много взеха да недоволстват. То че заплатите са ниски – ниски са, ама чули отнякъде, че им се полага работно облекло и искат – обувки, дрехи, ръкавици – такива работи.

Аз мълчах, забил поглед в бирената бутилка. Действително беше така. За персонала не бяха предвидени никакви облекла и предпазни средства. Грийн ми беше казал, че трудовите отношения с работниците не са мой проблем. Очевидно обаче ставаха такъв.

- Таа … ти си тука началника, да говориш с англичанина ли, знам ли …?

- Ще говоря, бай Кольо. – Никак не ми се щеше, но изглежда трябваше да го направя.

- И … там за хлебарките …

- Да, да. – Прекъснах го. – Ще говоря …

Продължихме да обсъждаме текущите проблеми и по някое време бригадира се надигна.

- Е, хайде, че и аз имам работа из къщи да върша.

Останах сам да си допивам бирата и да размишлявам. Работата се оказа нелоша по моите разбирания. Вярно – не беше престижна, мръсна беше, миризлива, както и да я погледнеш, но пък добре платена и на практика нямах почти никакви разходи. Всичко беше за сметка на фермата – къщата, колата, телефона … Единствено храната и бирата, която купувах веднъж седмично от близкия град, плащах аз. До София не бях ходил, откакто бях започнал във фермата. Какво да правя там? Бях прекъснал връзка с всички.  И Янита не отговаряше на обажданията и съобщенията ми … Тук си ми беше много добре – открих един сайт с безплатни електронни книги, отвреме-навреме ходех за риба до близкия язовир и … това е. Времето си течеше, а аз се опитвах да не мисля за бъдещето. Хлебарките … приемах ги като част от работата … и гледах да не ходя без нужда в „зверилника”, както наричахме техния развъдник. Само дето …

Привечер дойде кметът на Селото. Той често се отбиваше при мен и общо взето беше единствения човек с когото можех да разговарям на нормално интелектуално ниво. Може би и за него важеше същото. Беше възрастен, но учудващо стегнат и представителен мъж. По време на социализма бил генерален директор на голямо държавно предприятие, а след промените се задоволил да работи на различни, не толкова престижни държавни длъжности до пенсия. След като починала съпругата му, се върнал да живее в родното си село, където логично станал кмет. „По добре пръв на село, отколкото пенсионер в града“ – шеговито перифразираше той известната римска сентенция. Все още се чувстваше като управленец от голям мащаб, живееше си в друго време човекът. За това спомагаше и това, че почти винаги беше подпийнал. Подпийнал, но никога пиян! Винаги се държеше на положение. Личеше си старата школа!

- Как върви работата, Началник? – Всички в селото ме наричаха Началник.

- Ами върви, Кмете, бутаме я – отговорих шеговито, в неговия тон.

Той ме тупна приятелски по рамото, като видя, че вадя две бири от хладилника. И той като бай Кольо, беше по твърдите питиета, но и бира не отказваше. След като направихме преглед на политическата обстановка в държавата и някои международни теми (той говореше за тези работи като пряк участник в събитията), се върнахме обратно на земята, т.е във фермата.

- Абе Началник, твоите работници нещо не са доволни, такива работи чувам аз.

- Брейй, ти всичко знаеш, Кмете!

- Ха, че нали затова съм кмет! Това село на мен разчита.

- Тъй, тъй.

- Аз и друг път съм ти казвал, че тоя твой англичанин е голям мошеник.

- Е, що пък да е мой? Ей го човека, в твоето село инвестирал, хора наел, заплати плаща …

- Плаща, трънки. Всичките работници са наети по социални програми, а фермата е направена с европейски пари.

Замълчах, защото аз май бях единствения, който получава заплата от фермата. Действително работниците бяха наети по разни насърчителни програми и заплатите им се плащаха от тях.

- Само смуче печалбата. – Продължи кметът. – Че и субсидии получава.

- Еми … знаеш как е … - Казах помирително аз.

- Вземи да говориш с него, поне дрехи да им даде, предпазни средства … Някоя злополука ще стане, после ти ще си на топа …

Ахаа, ясно кой го осведомява … но си беше прав по принцип.

- Ще говоря Кмете, ще говоря …

- И още нещо - Кметът понижи глас. – И други работи чувам. Май-май не само мухи въдите тука, а и други гадини?!

- …

- Мълчиш … Е ясно, лоялен си към шефа, ама хубаво си помисли. Хлебарки разбрах въдите, хлебарки! И то не какви, ами някакви гигантски! Циганите какви работи приказват за тях! Все по-големи ставали и се опитвали да излязат! Ами ако ги изтървете и плъзнат из селото, а?

V

- Здравейте, г-н Грийн.

- Ааа, Радев, как вървят нещата?

- Вървят, г-н Грийн, справяме се с плана и доставките.

- Чудесно, това искам да чувам. Нещо друго?

- Ъъъ, има един проблем. Работниците … искат работно облекло …

- Какво значи „Работниците искат”? Това да не е някакъв комунизъм?

- Ами действително работата е тежка и мръсна. Мисля, че наистина е редно да им се даде някакво работно облекло и подходящи обувки. Едва ли ще струва много …

- Слушай Радев. – Прекъсна ме англичанинът. – Ти май прекалено буквално си приел понятието социално отговорен бизнес. Всъщност ударението е на бизнес, другото е ала-бала. Каква е целта на всеки бизнес? Да печели Радев, да печели. Част от организацията на бизнеса е минимизиране на разходите. Това чувал ли си го? Днес искат дрехи, утре на курорт ще искат да ги пратя. Болшевишка работа!

- Еее – Мънках аз. – Все пак има някакви нормативни изисквания за безопасен труд и т.н. … и какво да ви кажа, нямам много лостове да ги накарам да си вършат работата … и без това не са много дисциплинирани …

Грийн замълча …

- Е добре. Заеми се с това, купи там някакво облекло по твоя преценка и го раздай. В разумни граници! Имай предвид, че това е разход, който се отразява на рентабилността на фермата и оттам на заплатата ти! И внимавай да не се научат на такива работи. Само синдикати ми липсват!

- Разбира се г-н Грийн. Има и още нещо …

- Какво още! – Вече звучеше доста изнервен.

- Последните пратки със суровината са от друг доставчик и пристигат без сертификати …

- Е, и?

- Ами правилата са такива – трябва да има пълна документация за вложените суровини. Ако дойде проверка …

- Ти за това не се безпокой. Казал съм ти, че доставките не са твоя работа. Естествено, че се търсят най-евтините източници и се сменят при необходимост. На кой му пука за сертификати и прочее бумащина?! Спри да се занимаваш с тия глупости и се съсредоточи върху работата, за която ти плащам! Ясен ли съм?

- Да, сър.

Оставих телефона с трепереща ръка. За пръв път съжалих, че съм отказал цигарите.

Вечерта реших да си налея една ракия. За отпускане.

Влязох в халето и запалих осветлението. По рано ми се стори, че чувам някакви необичайни звуци и реших да проверя. Вслушах се внимателно, но освен жуженето на лампите не се чуваше нищо друго. Всъщност това не беше нормално – откъм шахтите с хлебарките винаги идваше шум от движението им, дори през нощта бяха по активни. Приближих се до най-близката шахта и надникнах предпазливо. Известно време се взирах невярващо – беше празна! Бързо проверих и другите шахти - също бяха празни! Това беше невъзможно, винаги поддържахме шахтите пълни и обработвахме само хлебарките, които надхвърлят определения обем. Какво се бе объркало? Започнах да оглеждам предпазните плексигласови покрития – изглеждаха здрави. Погледнах шлюзовете за хранене и изтръпнах – всичките бяха отключени и полуотворени! Боже, избягали са! Работниците са забравили да ги заключат! А къде са отишли?! Изведнъж осъзнах, че чувам някакви шумове зад гърба си. Започнах бавно да се обръщам … и лошото ми предчуствие се оправда – от всички тъмни ъгли изпълзяваха орди огромни хлебарки и се насочваха към мен. Напредваха бавно, но неумолимо. Мустачките им се развяваха победоносно над щракащите челюсти. Не можех да повярвам на очите си – наистина ли това се случваше? Погледнах към спасителната врата – пътят ми беше отрязан от плътна маса насекоми, но все още можех да прибягям, стъпвайки върху тях и да изляза от халето. Напрегнах се да го направя, но с ужас установих, че не мога да се помръдна. Краката ми сякаш бяха залепнали за пода! Най близките вече ме достигаха – виждах тържествуващите им злобни очички. Започнах да разбирам. Отмъщават си! Отмъщават си за това, че ги избиваме масово, с хиляди и милиони - мачкаме ги, сушим ги ... Вече достигнаха краката ми и ме полазиха ... Господи, това ли е краят?

Скочих в леглото, облян в пот, неразбирайки къде се намирам. Светнах лампата и полека-лека осъзнах, че съм в спалнята си и всичко е спокойно. О, слава Богу, било е сън – почуствах огромно облекчение и безадресна благодарност. Станах несигурно, още зашеметен от кошмара. На път към тоалета мярнах неразтребената маса и преполoвената бутилка на нея. Проклета ракия!

Легнах отново, но нещо ме глождеше и не можех да заспя. Накрая станах, облякох се, взех един фенер и тръгнах към халето. Застанах пред вратата несигурно. Сънят беше още толкова жив ... тук пред халето, извън уютната спалня, кошмара сякаш отново се връщаше.

Влязох в халето и запалих осветлението. Всичко беше като в съня. Усетих, че краката ми треперят, но тръгнах бавно към близката шахта. Стоях известно време до нея, без да смея да погледна. Боже, докъде се докарах! Проклета ракия! Внимателно надзърнах и ... отскочих назад. Хлебарките бяха вътре. Бяха се изкачили и струпали до прозрачния капак, точно пред мен. Сякаш ме бяха очаквали! И, по дяволите, кога бяха станали толкова големи!? Изглеждаха точно както в съня ми ... оо, я стига. Тръгнах да проверя капаците. Не е за вярване, но те ме следваха! Стигнах до първия капак и отново изстинах – беше отключен!. Хлебарките се струпаха под него и усетих, че го надигат! Втурнах се и сложих резето. Бързо проверих и останалите капаци – всички бяха отключени! Целият ми ужас се трансформира в гняв към работниците. Проклети глупаци! Проклети мърляви глупаци! Ще им дам да разберат! Още утре! Сега се успокой, всичко е наред, за щастие. А наред ли е? Възможно ли е някои да са излезли и да се крият някъде? Внимателно обходих всички тъмни ъгли и ги осветих с прожектора. Чисто беше. Отворих и вратата към склада с храната. Палетите бяха наредени от едната страна, така, че да може да се маневрира с мотокара. Коленичих и осветих под дървените скари – и тук беше чисто. Вече се изправях, когато фенерчето освети някакъв полускъсан етикет в долната част на единия палет. Напоследък суровината идваше без всякакви документи и по палетите нямаше нищо. Понякога си личеше, че е имало някакви стикери, но са премахнати. От тази позиция не можех да разчета надписите, затова заобиколих палета и осветих етикета от друг ъгъл. Първо ми се наби на очи международния знак за радиационна опасност,

а после прочетох и надписа на руски:

ОСТОРОЖНО! РАДИОАКТИВНОСТЬ!

Биологической опасности радиоактивного распада

            Няколко минути гледах стикера втренчено, после загасих фенера и се изправих. Мозъкът ми отказваше да възприеме очевидното. Господи, каква нощ!

VI

            Събудих се с адско главоболие, сякаш главата ми беше пълна с проклети ръбести павенца и всяко разклащане ми причиняваше ужасна болка. Погледнах часовника и подскочих – 10 часа! Внимателно станах и успях бавно да се облека. На път към банята, отново мярнах бутилката на неразтребената маса. Проклета ракия!

            Половин час по-късно, вече избръснат и ударил едно силно кафе и аспирин на гладно (от които усетих, че ме присвива стомашната язва), излязох от къщата и се отправих към халето. За пръв път ми се случваше да се успя и чувствах някаква неопределена вина, въпреки че нямаше на кого да се оправдавам. Както обикновенно, Бай Кольо сновеше с напред-назад с мотокара. Махнах му за поздрав.

- Добро утро, Бай Кольо.

- Добър ден, Началник – Поздрави ме бригадирът, като наблегна на думата ден, вместо утро. Подсмихваше се разбиращо, но не каза нищо повече. Влязох в склада за храната през външната врата, откъдето го зареждахме и потърсих отново снощния етикет. Не го открих, а и палетите сякаш бяха разместени. Извиках бригадира.

- Размествани ли са днес палетите?

- Еми как, Началник, направихме вече сутрешното хранене!

- Къде са опаковките, найлоните от палета?

- Циганите ги изгориха отзад, както обикновенно.

- Колко пъти съм казвал да не се горят, а да се стифират за извозване!?

- Е, Началник, знаеш как е, манго ако не се окади, няма да го бива.

Треснах ядосано вратата и отидох в задната част на фермата. Пепелта от опаковките още димеше. Разрових с една пръчка, но всичко беше изгоряло. По дяволите! Върнах се отново в халето и проверих капаците на шахтите – заключени бяха. Хлебарките щъкаха, унищожавайки храната с характерните хрускащо-мляскащи звуци. Господи, кога бяха станали толкова големи?

Отбих се в къщата да хапна нещо, защото язвата продължаваше да ме мъчи. Понечих да излея останалата ракия в мивката, но нещо ме спря и я прибрах в шкафа. След като закусих и стомаха малко ме отпусна, си направих второ кафе и се замислих. Кое от това, което се случи през нощта беше истина и кое сън? Наистина ли видях стикер за радиационна опасност? За нищо не бях сигурен, в главата ми беше пълна каша. Всъщност не, за едно бях сигурен – хлебарките ставаха все по-големи!

V

Събудих се и както обикновенно потърсих с ръка бутилката вода, която държах до леглото. Пих жадно и станах, олюлявайки се. Мамка му, причерня ми и отново седнах. Колко ли е часът? На кой ли му пука.

Малко по-късно излязох от къщата и тръгнах към халето. Докато вървях, потърках брадата си. Ха, забравил съм да се обръсна! И май не само днес. Не ме е... Никой не се мяркаше наоколо, а часът набижаваше 11. Къде ли са работниците? Напоследък все повече боледуваха. Kой ги знае, скатават се сигурно, ама чак пък никой да няма! Ха, халето се оказа заключено! Кво става тука? Отново потърках брадата си. Ммм, да не би да е събота? Ами да! Вчера беше петък, идва камиона, разтовари храната за хлебарките и ... нищо не натоварихме. Имахме само един палет готова продукция и той не беше подготвен за товарене. Шофьорът се ядоса, вика, псува и си тръгна. Майната му.

Върнах се в къщата да пийна кафе. Не трябваше на гладно, ще ме заболи стомаха, но като помисля за ядене ми се повдигаше. С кафето глътнах аспирин и едно от тези хапчета за стомах, дето завършват на празол – инхибитори на протонната помпа, както пишеше в листовката им. Ебаси тъпотията – протонната помпа. Нещо ми се въртеше в главата от снощи, ама какво беше? Кмета идва, говорихме, пихме и нещо ми остави, ама какво беше? Огледах се и под масата видях кожената кутия. Гайгеровият брояч! Сега се сетих! Кметът имаше стар военен дозиметър за радиация и го помолих да ми го даде, уж да го разгледам, а всъщност ...

Сложих кутията на масата и известно време се взирах в нея. Миришеше на прах и стара кожа. Отворих я. Разгледах скалата и потенциометрите и се опитах да си спомня как се работеше с това чудо. Някога в казармата имах зачислен такъв уред и при учения проверявах целият състав за облъчване. Даа, не беше сложно – ето тук на капака е залепено едно слабо радиоактивно блокче за калибровка. Включих уреда и стрелката веднага се отклони. Опитах се да го нулирам, но нещо не се получаваше. Доближих сондата до калибровъчното блокче и стрелката мръдна още. Добре, значи работи. Закачих си кожената презрамка на врата, взех ключовете и тръгнах към халето.

Отключих вратата на склада за храна и влязох. Беше пълен след вчерашната доставка. Такаа, хванах сондата с дясната ръка, а уредът висеше отпред на корема ми, така че да виждам скалата. Точно както ме бяха учили в казармата – тези работи не се забравят. Протегнах ръка и направих няколко крачки към най-близкия палет. В първия момент се стреснах и не разбрах какво става. После се усетих – уредът тракаше! В казармата никога не го бях чувал да трака, само ни го обясняваха по инструктажите. Сега тракаше здраво! Погледнах стрелката – беше се отклонила в червената част на скалата. Направих няколко крачки назад и тракането спря. Приближих се отново – тракане, червена скала. Обиколих и другите палети – тракане, червена скала. Излязох навън и се облегнах на стената. Опитвах се да си спомня какво ни обясняваха за червената скала - май никак не беше хубаво. Мяркаше ми се нещо като „необратими вреди на организма“. Дали не е повреден уреда? Трябва да проверя и при хлебарките.

Влязох в халето и запалих осветлението. Случиха се едновременно няколко неща. Уредът затрака, аз започнах да крещя и ... хиляди огромни хлебарки се втурнаха към мен от всички страни. Същевременно сякаш времето се забави, или мозъкът ми заработи на ненормални обороти, но започнах да възприемам пейзажа кристално ясно на фона на сякаш забавилите се действия. Виждах как насекомите търчат към мен, издавайки трополящи звуци. Всяка от хлебарките беше колкото едър плъх. Прииждаха отвсякъде, някои настигаха по-предните и се катереха върху тях, устремени към плячката с блеснали зли очички. Видях и отворените капаци на шахтите със скъсани резета. Имах време и да се замисля – това сън ли беше отново? В този момент сработи спасителният импулс. Изскочих навън и треснах врата, смазвайки с отвратително хрущене една хлебарка от най-предните редици. Чух как останалите блъскат металната врата отвътре. Хукнах с всички сили към портала. Не се сещах да сваля уреда и той ме удряше болезнено в гърдите. В момента, в който заобиколих ъгъла на халето, едва не се сблъсках с внезапно появилия се ... Грийн. Заковах се пред него онемял. Той ме изгледа с присвити очи. Беше с елегантния си костюм и една от ризите си със седефени копчета.

- Какво става тук Радев?

Опитах се да кажа нещо, но от устата ми излезе само хриптене.

- Радев!

- Г-н Грийн, ъъъ ... случи се нещо ужасно!

- What you mean? Talk to me in English!

 Усетих се, че говоря на български. Преминах на английски и се опитах да му обясня ситуацията. Очевидно не ми се получи.

- Какви ги плещите? В ред ли сте? Ааа, сега разбирам! – Тонът му се смени. – Подведе ме, Радев. Вече трета седмица не изпълнявате плана. Измисляш ми какви ли не глупости за оправдание. А то какво било! Пиеш! И сега си пиян, смърдиш! Успя да ме заблудиш, че си нещо повече от останалата паплач. Уволнен си! Събирай си багажа и още днес да си изчезнал!

Англичанинът се обърна и тръгна към вратата на халето. Опитах се да го спра, като ломотех нещо несвързано, но той ме отблъсна с отвращение, без дори да ме погледне. Под ужасения ми поглед натисна дръжката и влезе в халето. Автоматът захлопна вратата зад него.

Известно време нищо не се случи и започнах да се питам дали Грийн не беше прав. После се случи ... чух панически крясъци и блъскане отвътре. Разтреперих се. Господ да ми прости, но не събрах смелост да вляза. Какво да направя?! Извадих телефона от джоба си и започнах трескаво да набирам 112. В един момент се усетих, че телефонът е изключен. Опитах се да го включа, но явно батерията беше свършила. Мамка му, мамка му! Ами сега? Да! При Кмета! Да извикаме помощ! Втурнах се като обезумял към селото, като изхлузих в движение ремъка на уреда и го пуснах. Той падна и издрънча някъде зад мен.

Нахлух в кметството с последни сили. Слава богу, Кметът беше там. Няколко пъти се опитах да му обясня какво се случи, а той ме гледаше особено. Как ли съм изглеждал – каталясал, с трескави очи, говорещ несвързано безумни неща! Все пак той запази самообладание и се обади в полицията. Дойдоха неочаквано бързо. Качихме се двамата в патрулката и докато пътувахме към фермата разказах всичко и на полицаите. Те мълчаха и се споглеждаха на предните седалки. Влязохме във фермата. Разведох ги навсякъде. Всичко беше празно – нито хлебарки, нито следа от Грийн. Виках, кълнях се, че всичко е истина. Намерих дозиметъра и се опитах да им покажа, но се оказа, че при падането се е счупил непоправимо. Накрая седнах изтощен на ръба на едната шахта и се хванах за главата. Останалите си говореха нещо настрани и отвреме-навреме ме поглеждаха. По едно време Кметът дойде при мен, каза ми нещо, като ме потупваше успокоително по рамото и всички си тръгнаха. Въобще не разбрах думите му, просто не бях на себе си. Покрил очи с ръце, може би съм задрямал и по някое време се сепнах. Бях съвсем сам в пустото хале. Главата ми беше напълно празна, като се изключат търкалящите се павенца. Докато се взирах безмислено в една точка, регистрирах някакво движение с периферното си зрение.  С усилие завъртях очи натам. От един тъмен ъгъл се измъкваше едра хлебарка. В челюстите си държеше седефено копче.

Започнах да крещя ... и оттогава не съм спирал.