На последното събиране с класа от гимназията дойдоха около десетина човека, което само по себе си, не беше зле. Поговорихме си - поне с хората около мен, за два-три часа. Изглежда всеки бе намерил някакъв път в живота, даже и тези, които навремето съвсем ги бях отписал, като вероятни да направят нещо от себе си. Всеки от нас разказа някаква съкратана версия живота си, в зависимост от това, от колко време не се бяхме виждали и какво тояно искаше да разкаже. 

След срещата всички си казахме “Довиждане” и “До нови срещи”. Тръгнах към метрото. До мен крачеше Иво. Познавах го от 1-ви клас. Бяхме първи приятели тогава, после ни приеха в същата гимназия. Мисля,че училището, за което се класирах след 7-ми клас не беше лошо. Не си бях давал много труд по математика и оценката ми беше трагична, въпреки, че нашите ме бяха пращали на частни уроци и по математика и по литература. По български оценката ми бе по-добра и успях да се класирам за гимназия с разширено изучаване на английски. Оказа се, че Иво си беше решил задачите на изпита по математик, но по литература преразказа на “Ангелинка” не му се беше отдал и едвам беше вързал тройка. Така или иначе, съдбата ни събра отново и двамата попаднахме в същото училище. Родителите ни говориха с директора и ни сложиха в един и същ клас, та 5 години - от подготвител до единайсети отивахме на училище заедно, седяхме един до друг в клас, и после се прибирахме с рейса до вкъщи - половин часов преход, в който с Иво и някои други съученици пълнехме старите Икаруси по марштут 111. Слизах една спирка преди него. Някак си така са свързани съдбите ни - все се преплитат, че сигурно ще си останем приятели до края, само дето аз ще сляза една спирка от рейса по-рано преди края, какъвто и да е този край. 

Цялото това въведение е може би малко отклонение от основната история. Все пак думата ми беше да кажа, че с Иво се познавахме добре и даже след гимназията и след като заминах за чужбна поддържахме връзка. 

Онази вечер вървяхме по тротоара пред Софийския университет, след като се сбогувахме с бивши си съученици. Ходехме бавно в посока към метрото. Беше тиха, влажна, топла юлска вечер, в която времето бе като изнемощяло. Само лек вятър подухваше и носеше случайни капки, напомнящи за пороя, който се бе излял, докато бяхме в ресторанта, където се срещнахме с бившите съученици.

- Е, - казах аз - горе-долу всички от класа се управят добре в живота. Даже много добре. Някои дори ме изненадаха.

Иво вдигна рамене и отвърна:

- Мисля, че е възможно част от тях да спестяват детайли от живота си, които не са толкова лицеприятни.

- Това също е вярно. Никой не иска да изглежда неудачник, нали?

Влязохме в метрото. Нашият влак идваше след 15-ина минути, показваше светлинното табло.

- Да си кажа честно, ако можех да се срещна с предишния си "Аз" от гимназията, щях така ако добре да го наритам. - каза Иво ни в клин, ни в ръкав. Въпреки че, с него се познавахме толкова отдавна, такъв вид откровеничене беше малко непривично. Предполагам, че дори да бяхме прекарали толкова време заедно като пуберитети, истинското откровеничене идва с годините. Човек надмогва някаква част от себе си, която му пречи да е прям и откровен и с най-близките си някъде надолу по житейския си път, доста след пуберитета. Поне при мен така се получи. Явно и с Иво.

- Сигурно и аз така - щях да се наритам. - засмях се аз, все пак наострил уши, защото, като че ли, Иво имаше да каже още неща.

- Разбираш ли, бях такъв загубеняк. Как може да съм бил толкова загубен? - едва ли не учуден, каза той, тихо.

- Мисля, че не си само ти. Всеки съжалява за това, което са били. За пропуснати шансове, за какво ли не. Трябва да поживее човек, за да разбере какво има да се губи въобще, нали? Имам впредвид, да осъзнае какво има в живота, което е можел да осъществи и не го е направил. 

Иво помисли малко, загледан към тунела откъдето щеше да дойде нашето метро и накрая рече:

- Просто карам вече четирисетака и ми се струва, че толкова неща не съм направил от страх, да не би да сгреша. Поне ти си по-смел. 

- Недей си мисли такива неща. Мисля, че ти си къде по-напред от мен. Имаш си жена, малки деца, въобще хубаво семейство - казах аз, като се опитвах да го върна към реалността, пък и донякъде да позатворя този изблик на откровение, който малко ме изненада, пък и не исках да каже неща, за които после да съжалява. Не го бях следил колко беше пил и се зачудих дали това би имало нещо общо със словохотливостта му.

- Е да, но ти пък има смелостта да отидеш на цял друг континент, да поживееш в Америка, да видиш как живеят хората там. 

- Мисля, че ти също си видял свят. Нали ходите на почивки из Европа, постоянно разказваш - Иво имаше хубава, работа в банка, въпреки че, доколкото разбрах от жена му, доста се претоварваше и работният му ден беше нещо към 10-12 часов, защото продължаваше и вкъщи, пред компютъра, дори и през събота и неделя.

-  Не е същото да пътуваш за седмица или две някъде. Друго е да отидеш в друга страна, да започнеш нов живот, да разбереш как хората живеят там, отвътре, така да се каже.

- Хаха - засмях се аз - Прав си. Направих тези неща и сега ми се връща в България. Поне така си мисля. Ако имах добри доходи тук, със сигурност бих останал. Последните пет месеца, които прекарах тук, ми дойдоха много добре. Някак си се успокоих - щях да полудея в Америка. Но иначе разбирам, че е може би различно ако човек трябва да си изкарва хляба тук и да си храни семейството - допълниих.

Пак се умълчахме. Още пет минути до влака. Аз седнах на една пейка, а Иво се облегна на колона до стената. Носеше си чадър, което беше предвидливо, защото наистина беше валял дъжд. Никога не обръщам внимание за прогнозата за времето- ако изляза от вкъщи и вали се връщам обратно и си обличам яке, ако не - карам я както съм облечен. Ако завали, може да си купя чадър или ппък да изчакам няйкъде да спре. Въобще, що се отнася за времето я карам така, както дойде.

- Ти кое момиче от класа си харесваше в гимназията? - прекъсна Иво мислите ми.

- Хм… - замислих се дали да споделям подобн “тайна” информация. Странно, че не си бяхме говорили така, а се познавахме от първолаци. - Най-хубавоте момичета в класа бяха Милена, Нева и Жана. - рекох, без да отговарям точно на въпроса му. - Ти коя си харесваше?

- Нева. - каза Иво. Нева беше омъжена и не беше дошла на събирането на класа. 

- Аз пък Жана. Мисля, че Жана беше най-хубавото момиче и повечето ни съученици я харесваха. - почудих се дали Иво ме баламосваше, но какво значение имаше сега…а и когато и да е. Спомях си как бях хващал и други приятели да хвърлят влюбени погледи към Жана навремето, без да смеят да я заговорят, камо ли да я поканят на среща. Май наистина Иво не я заглеждаше. Може пък да ми беше казал истината и да е харесвал друго момиче. Така или иначе нито на него му беше стискало да покани Нева, нито пък на мен - Жана, а поне от моя страна само скришом да ѝ хвърлям лябовни погледи. 

Мотрисата дойде и се качихме. Беше късно и във влакчето беше почти празно. Само петима-шестима човека се бяха съсредоточили в телефоните си, без да осъзнават, че животът е извън тези скапани устройства, че живота, освем че беше отвън тях, бързо изтичаше. Имаше хора, с които трябва да се сприятелиш, жени на които трябва да кажеш, че харесваш…или обичаш, защото скоро животът щеше да ги изтръгне от ръцете ти. 

- Мисля, че човек винаги съжалява за неща, които не е направил навремето. Сигурно на всеки четиридесет-годишен би му се искало да срита задника на петнайсет-годишния му него си. Но така или иначе това не е възможно. Все пак е важно човек да разбере, че трябва да се помъчи да хваща възможностите, когато такива му се отдадат. Не можеш да промениш миналото, но нека то ти е пример как да живееш сега, нали?

Иво сви рамене. 

Слязохме от метрото на Красно Село и Иво изчака с мен да дойде трамвая. Взехме си довиждане и аз останах сам с мислите си. Мислех си за Жана. Иво бе отворил място в паметта ми, където отдавна не бях поглеждал. Харесвах я още от подготвотелния клас, но така и не се бях престрашил да се сприятеля с нея, което, разбираше преминаваше през започване на обикновен разговор с нея, който така и не се бе състоял. Тя и Невена седяха на чина зад мен и Иво. Мисля, че Жана ме харесваше даже, ама такъв си бях срамежливец, че така и не направих нищо по въпроса. Все за нея си мечтаех, не ми излизаше от главата. Мислех си, че трябва да я заговоря, ето Подготвотелната година мина, трябва да я заговоря следващата година. Нищо, има още четири години. Осми клас мина - нищо о'е три години има. Края на единайсти клас е - ще ходим на екскурзия, поне тогава ще имам шанс да ѝ кажа как се чувствам. Тогава почти се престраших, но тя пък се разболя и трябваше да се прибере след първия ден.

После след гимназията видях Жана случайно в центъра на София друг пут се събирахме с класа година след завършването. Поговорихме си малко и пак я оставих да си тръгне, без да си кажа каквото ми беше на сърцето.

След това заминах за чужбина. Иво ми разказа, че пак са се срещали класа и им разказал, че съм заминал за Америка, как записал съм да уча в колеж. Помислих си, че Жана сигурно си е мислила за мен тогава - "голяма работа" бях станал.

Две години след това се върнах в София. Карах колело и видях една кола, паркирала до улицата, по която карах. В колата беше пак тя - Жана. Със сигурност я познах. И тогава не спрях и не си поговорих с нея. Не знам какво си мислех. Отминах с колелото надолу по улицата, като осъзнавах, че и Жана трябва да ме е видяла. Беше като в училище - все още не можех да се престраша да говоря с нея. Можех да се преструвам по най-възможния детски начин на интересен - да си карам колелото като някакъв пич. В училище постоянно раказвах смешки и се правих на интересен за нея, а така и не направих най-важното - да си поговорим.

Няколко години след този сллучай говорих по интернет с еин бивш съученик и той ми каза, че навръх 8-ми декември, на студентския празник Жана починал. Как - не се знаеше и никой от близките ѝ приятели не казвал за причината, сигурно някак е било свързано с празника, така и не разбрах. 

След това често сънувах как се връщам години назад и започвам гимназията отначало и все така мога отново и отново да се сприятеля с Жана, но времето си минава и аз никога не успявам.

Унесен в мислите си, някак си, почти без да съзнавам съм слязал от трамвая и съм стигнал до нас по тъмната улица. Чувствам се уморен. Ще заспя бързо и дълбоко. Дали пак ще сънувам за това как съм в училище и за Жана и за нашата лябов, която не бе.