Всеки човек има спомени. Всяко дете има спомени. Дори старата къща помни своята младост... Когато е ухаела на нови тухли и на прясно гасена вар.
Моите детски спомени са от мрачни и влажни квартири, тъй да се каже аз съм квартирно бебе. От родилния дом - право в квартирата...
Може би затова така се радвах, когато тате започна да строи къща. Само наша, за нас тримата - мама, тати и аз.
Спомням си майсторите. Всички до един мустакати и сериозни. Големият ров където се гасеше варта. Поцинкованите кофи,завързани с дебело въже.
Червените пресни тухли, пристигнали направо с влака от Брусарци, купчините керемиди, летви, мертеци...
Тесли, триони, шпакли, мистрии...
Викове, смях, плач...
Слънце, дъжд...
Вятър, облаци... тишина...
Нашата къща, нашият дом растеше заедно с мен. Толкова голяма и хубава ми изглеждаше!
Когато се преместихме от последната квартира, където вместо прозорци имаше найлони, тати каза:
- Това е новият ни дом! Само наш, без наеми и хазяи! Направих го, кой където и да ходи от ...