Падат листата на отминалите дни, както падат последните капки дъжд от нашата  любов. Остана само облак тъга над нас... и вали този черен дъжд, грозен дъжд, отровен дъжд, приличащ на последните ни моменти заедно, на последните думи, които казахме, на последните погледи, които си разменихме, на последните чувства, които изпитахме...

   Красива беше любовта и тъй грозна раздялата!

   Край без болка нямало... но ние не я усетихме, нищо отпреди не носим в себе си, сами го убихме, не ни трябваше... колко жалко! Милите думи бяха обиди, любовта - студен навик. Нанесохме рани и не ги излекувахме. Нанесохме нови... и дойде краят! Тъй неочакван, внезапен, но безболезнен... или може би ни болеше, но това беше отдавна?! Толкова отдавна, колкото и време прекарахме безсмислено заедно, защото краят преди много време беше дошъл, а ние дори за това не отворихме очите си!

   Далеч сме един от друг! Толкова далеч, колкото когато стояхме един до друг!

   Осъзнах грешките, преодолях обидата, но този дъжд, който вали, този облак над нас ме измъчват. Капките дъжд са неизплаканите ни сълзи, а облакът - тъгата, която не можахме да изпитаме,защото бяхме загубили способността си да чувстваме... и природата ни наказа! Ти разбра ли ?

   Извадих лист и химикал. Исках да ти пиша, за да ти кажа поне "Сбогом"... така и не го изрекохме. Просто спряхме да си звъним, сърдити един на друг. Листа си остана празен, химикала неизползван. Нямаше какво повече да ти кажа, не ми останаха думи... дори да се сбогувам. Изписаха се само две черни капки по празните редове. Една за теб, една за мен - олицетворение на това, в което се превърнахме! Сложих листа в плик и една наша снимка, потънала в прах, залепих марка и го изпратих на твоя адрес. Чудя се дали си го получил, дали си го отворил, дали си осъзнал драмата на нашата история? Дали изтрил си ти прахта от снимката, спомен за красивата любов, която убихме? Дали разбра грешките, дали видя самотата, която тъй дълго стоя до нас? Дали не трепна сърцето ти ако си отворил плика с нашата връзка? Не те ли връхлетя вината, така както мен, за глупостта ни, за пропилените чувства?

   Дали можем да си простим? Дали някога ще ни бъде простено непростимото?!

   Спомни ли си откъде започнахме? Дали можем да се върнем там? Не, не можем! Изчерпаха се чувствата, търпението, нежността, топлината, красотата на деня, затова вече няма слънце. Само облаци и дъжд! Виновни сме! Ще свърши ли някога този наш малък ад? Може би няма смисъл да се надявам на това?

   Сама съм... сякаш в целия свят!

   Изведнъж в тишината се чу телефонът, потънал в прах от незвънене. Вдигнах, отново тишина. Беше ти, нали? Нещо сякаш искаше да кажеш, а не успя! Затвори телефона... както приключи и нашата връзка!

  Проклет да бъде този черен, жесток дъжд! Изтрива прахта от нас, но ни погребва в скръб! Бяхме до тук с чувствата, с думите, с живота... ако не излезе отново слънце в нашето небе. Но ще имаме ли сили да заживеем наново, по отделно, сами? Ще намерим ли начин да измием греховете от себе си и да започнем на чисто? Ще ни бъде ли простено непростимото?