И още един много стар разказ... И той ме връща ей-таааам... :)
НАТАЛИ
Главата ми е пандиз. Прозорците на стаята са решетки, с изглед към тъжния град. Опрял лице на решетките, стоя и гледам към сивите улици, към забързаните хора, мотаещи се отдолу с еднакви изражения на лицата. И съм леко пиян.
А колко съм тъжен...
... и сам...
Този град ме подтиска. Боли ме от него. Повръща ми се от него. Умира ми се от него. Мразя го. Някога, когато бях далеч от него и рядко си идвах, ме бе ударила ужасна носталгия. Вечер, когато с компанията се напушвахме, аз си представях, че съм тук, на ум се разхождах из тези улици и се смеех.
"Хей, къде си? - Прекъсваха мислите ми приятелите. - От сто години те викаме, не чуваш ли?" "Бях се замислил" - отвръщах им аз и отново почвах да плавам насам.
Пепи, Ники, Николай, Сашо, Димо, Владо, Митак, Стамен, Краси, Никола, Свилен, Цецо, Цецо, Пламен, Пачо, Мишо, Киро, Пафка, Силвия, Наталия, Поли, Лили, Албена, Румяна, Руми, Креми, Таня, Лора, Моника, Деси, Деси, къде ...