НАТИСНЕТЕ ГО ПО-СИЛНО
Ще се десенсибилизирам,
ще забравя и теб, и него,
а после ще забравя,
че съм ви забравила и
ще спре да ме боли...
Беше. Колко тъп начин да започнеш нещо – с минало. Колкото и да е жалко обаче, всичко си има минало. И светците си имат, и аз си имам. Абсурдно. Не се сравнявам със светец, просто понякога имам проблеми с изказа. Тривиално. И тъй, аз се предполага, че ще разказвам, защото разказ ми е вече любимата категория, в която пиша.
Беше зима. Просто зима. Нито много студена, нито люта, нито цигански топла, мека, твърда, бяла, черна – просто зима. Дечица някакви играят си със сняг, но едното, още носещо следа от точен удар по бузата си, малко хард го дава – явно от малко знае, че честната игра не винаги носи успех, и явно сложило камъче в една от топките. Цели се уж ниско, но бая цапардоса другарчето си и онова разярено започна да налага с юмруци нашия тарикат. Другите пък, увлечени от стадния рефлекс се скупчиха около Пешо (тоя с камъните) и го бъхтят ли, сякаш кой знае какво е направил. Странна работа, като че ли никой от нас не е слагал камъче в сняг. Ама как да е, поотупаха го приятелски и пак си продължиха играта. Пък той, снегът, само тихо се топеше. Пешо си тръгна малко преждевременно. Не, че нещо, но вече някак си не му се играеше. Просто не беше любител на загубените каузи. Пък и в ушите ми още кънтеше “Натиснете го по-силно” – едно от децата се беше доста вживяло в наказването на неправдата.
Тъпо. Вървя си аз и искам да се загубя, ама как да се загубя в собствения си град? Пък винаги съм искала да се загубя... ей тъй на, както си вървя и да не знам накъде отивам, но съвсем буквално. Не като тия философските глупости, дето никой не знае какво иска, къде отива и т.н. Сякаш си нямам друга работа, ами и за смисъла на живота да мисля. Глупости. Аз просто исках да се загубя оня ден, но колкото и да съм тъпа, си знаех, че няма да стане в мойто градче. Тъп град. Мразя го. И отидох в столицата след няколко дневно планиране. То какво ли планиране беше... Парадокс. Човек трябва да планира и загубването си. Ама нали все пак съм човек, обадих се на приятел да ме разведе из града първо, пък после да се губя. Все пак не всеки ден отиваш в столицата, пък мястото е изпълнено с исторически смисъл, паметници и всякакви там неща. Ама както и да е, странно е, че му се обадих така или иначе. Пък и гадно беше самото преживяване с разговора. Тъп телефон. Все пак е на майка. Бях взела нейния – служебния, нали не ми се харчеха пари... Ох, тоя ужасен телефон, чийто звук не можех да намаля и така всички бяха принудени да чуват какво си говорех. Аз нямах друг избор, освен да продължа с отчаяните си опити да намаля звука, натискайки по-силно и по-силно копчето, но уви. Събудих и умрелите в тая чайка.
Зле се получава до сега. И аз искам диван транслатор. Ето защо съм обичала да заспивам на дивана, а не да си лягам на леглото... Аз тайно съм се надявала да се събудя в някакъв приказен свят, макар и като гном, да речем. Че какво им има на гномите? Много са сладки даже. И тъй се събудих в един столичен трамвай. Диванът ми няма нищо общо. Слушам аз инфантилна музика, правена от хора със сериозни проблеми в детството – с други думи метъл. Аз ги обичам тия китари и изтрещелите текстове и по-горе цитирах тъпо определение на хора, неразбиращи. Аз не ги разбирам поне. Ама много се вживях в живота в столицата и бързо се приспособих. То може би и защото нямах друг избор – все пак бях там за 2 дни само. Подробности. И гледам лошо. Ей тъй на – реших, че трябва да гледам лошо. Май като бях на 15. Ама то как да не гледаш лошо като слушаш метъл... Най-логичното е да си увеличиш до дупка плеъра, тъй че хората до теб да чуват какво слушаш и от страх да ти отстъпват място. Хаха, неразбирачи. И тъй, доста унесена в размисли дали гледам достатъчно респектиращо и дали цялостното ми поведение изразява това, че съм тру и други подобни мисли от рода на защо хората си сменят връзките на кецовете, една жена опитва да продупчи билетчето си. Ама перфораторът и го задъвка и тя се завайка, че дупките не се получили добре. И аз, столичанката, и казвам: “Натиснете го по-силно.” с един такъв обработен глас, чак сама се учудвам на себе си и после се налага около десетина минути да анализирам държанието си и да се опитвам да открия невероятен смисъл във всяко свое действие. Не ми е лесно...
22 век. Лаборатория за имплантиране на прекрасни спомени. Доста ужасно изобретение, но пожъна небивал успех. Никой не го бе очаквал, особено откакто изобретиха “избираемото изтриване на малки и големи бъгове в паметта”.
Както и да е, списъците с желаещи се увеличаваха многократно всеки ден. Оказа се, мръсните долни плужеци искат пълен пакет и респективно процъфтяваше и “спомени дизайнът”. Ама това цялото е просто един абзац от ония фентъзи книжки, които те оставят като ударен с мокър парцал бая време след като си ги прочел. Така се чувствам и аз от доста време и рекох да споделя. Понякога наистина искам да има такава машина, да изтрия всички ужасни, шибани спомени, които ме съсипват... понякога. После се събуждам, обляна в пот и опипвам главата си, сякаш за да разбера дали не съм загубила нещо, докато съм сънувала поредното странно съвпадения на желанията и подсъзнанието си. Там е. Тоест тук. И колкото по-силно натискам, толкова повече искам да не съм се събуждала. После затварям очи и се унасям в ритъма на Страх – песничка на Кълн.