И Дъки беше художник…
И той имаше тапия!
Е, спореше се и как е влязъл, и как е завършил…
Но какво значение има това? Че един ли беше така влязъл, че само той ли беше? Ами! Маса народ! Най-добрите!
И като взе тапията, запретна ръкави и започна…
Да създава изкуство!
И се заредиха картина след картина...
И се развяваха знамена, и се редяха образ след образ: и на мустакати; и на голобради; накичени; и с пушки; и с автомати; и с гранати…
После - паради, манифестации…
После модата се посмени…
И Дъки опита да се промени.
И странни бяха картините му! Гледаш и сякаш, че си ги виждал и преди. И тая или оная му картина странно наподобяваха тая или оная картина на тоя или оня художник, работил някъде, но преди него. Той по странен начин ги променяше и обезличаваше. И то толкова грубо и жестоко, че никой не би си позволил лукса да го упрекне, че копира. Бяха грубо насечени с мазки като дърво, дялано с брадва.
Груби, нескопосани, но се търгуваха. И как няма да се търгуват, като по голям от баща му в района нямаше - легенда, герой. Дигаше телефонът и от тоя или оня завод, от това или от онова училище, не питаха, отиваха и вземаха…
Та проблемите на Дъки не бяха в парите.
Другаде бяха и трудно ги преглъщаше.
Освен тук, във вилаета на баща си, никъде другаде не можа да пробута картина. Извън тоя вилает той беше никой!
И това го измъчваше.
Годините минаваха, парите се сипеха, пиенето не свършваше. Дъки не направи картина, която да се запомни, но правеше гуляи, които не се забравяха. И вино, и водка, и уиски, и мезета, и разбира се - курви.
Всичко трябва да има и всичко имаше.
Но всяко нещо до време.
А не щеш ли, един ден нещата се объркаха.
Стана една демокрация, ама такава, че и да пикаеш на нея, няма да я оцапаш.
И настъпиха тежки години. Никой нищо не купува. Започна мизерия. Продаде ателието, напусна града и се пренесе в селото на баща си.
Настани се в голямата богато натруфена двукатна къща.
И съвсем скоро къщата прекалено бързо започна да се опразва. Продаваше се всичко, което можеше и да се продаде, и да има кой да го купи.
И скоро остана само с бели, голи, празни стени…
И никой вече ни идваше, ни го търсеше.
И той ходеше само до кръчмата!
Живееше сам - с един статив и една бутилка…
И го забравиха, и го отписаха от всякъде…
Пиеше, псуваше, ръмжеше, опитваше се да рисува…
За него се заговори, кога замирисал…
Къщата била до улицата и минувачи усетили миризма.
Та влезли…
На голия под лежал Дъки.
На статива имало картина!
Натюрморт!
На прогнила маса...
Празна бутилка.
И празна чаша.
На черен фон…
© Иван Стефанов Всички права запазени