Линк Към Част  3 >>>

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332379 

Взех си десет дена отпуск и отпътувахме към морето. За мое учудване северното Черноморие се оказа доста забутано място, нищо дето казват, че морето било прозорец към света. Аз лично видях един доста счупен прозорец, или поне така ми се стори. Много камънак много вятър, много вода гледайки към морето. И малко хора, с които можеш нормално да си поговориш човешки. Много красив участък, но явно недотам плодороден.
От него лъхаше на тъга страх и безнадеждност. Също като от очи на изоставено дете насред пущинак. Стоиш, гледаш схлупените архитектури на къщите и веднага ти става ясно, как това място е изоставено и от държавата и от Бога.
Първо загубихме цял ден докато търсихме хора, които евентуално могат да ни помогнат за нашия случай в Камен бряг. Никой нищо не знаеше. Ни за Стоимен и Дарина, ни за  Ирина Ирена или Ирна. Спахме в Каварна. В Шабла и Тюленово имаше някакви нови семейни хотелчета, но още не беше сезон и волю- неволю трябваше да казваме за какво сме тук. Затова предпочетохме да спим в по голям град. На другия ден пак обиколихме Камен бряг. Пак нищо! После отидохме в Тюленово. Същата работа. На всякъде ни гледаха учудено и с недоумение. За мен беше учудващо!? Две села с по седемдесет осемдесет жители всяко и да не можем да намерим двама души и то занимаващи се със странни неща. Поне така както бяха описани от Надка. От нея имахме предупреждение да не казваме истината за себе си, докато не открием точните хора. Взехме обаче да правим лошо впечатление и аз реших да действам по така.
За обяд отидохме в Шабла. Там се разговорих в кръчмата с рибарите и казах, че ще почерпя този, който ми каже за най-странния рибар или рибарка от Крапец до Камен бряг. Голям смях падна, когато изрекох думата рибарка. Веднага ме взеха на подбив. Рибарката дали летяла или само плувала. Рибарката първо фустата си ли навивала или мрежата. И всякакви от този род „професионални въпроси.” После за ужас на Ная седнахме да пием. А на всичкото от горе и да слушаме разкази за смешни и страшни случки в морето. Като превали два часа по обяд, трима от участниците в спонтанната рибарска пресконференция, бяха подбрани с караници от жените им. Най-вероятно да се хранят. На излизане от кръчмата побутвайки пред себе си подпийналите си съпрузи, ескортиращите ги навъсени представителки на нежния пол ме изгледаха доста назидателно. Почувствах се, като евентуален проводник на порока или част от поредната двойка мошеници обикалящи района с някоя нова замислена хитроумна схема за измама. Може би имаха право. Кой знае каква тарикатска измет се мотаеше из района.
Накрая остана само един доста възрастен човек. Ная вече ме дърпаше да си ходим, когато човека, дойде до нас и каза:
-     Ко ма почерпиш една бира и тройка кебапчета с гарнитура… Ша да ти кажа кой може да знае нещо за такива хора.
Отговорих му как ще почерпя и него, и човека, който трябва да ми каже необходимото, но да го извика тук в кръчмата. Така и стана. Мъжът отиде до кръчмаря. Говори с него. Дълго го увещава нещо. Накрая човека зад тезгяха се съгласи. Обади се по телефона. Разпалено заобяснява. След десетина минути в кръчмата влетя една едра жена с прическа „Хич не ми пука от вас!”. Свърна около бара и се заоглежда притеснено. Зърна нашия събеседник, който кротко си пиеш ракията при нас и се развика.
-     Какво пак си сторил бе човек. Все подире ти ли да въря. Тодоре, каква беля е направил моя пак – обърна се към съдържателя на хоремака здравата добруджанка и зае поза на доминираща матриархална фигура в ситуацията.
-     Никаква беля не е сторил… Все още. Спокойно! Ама той ми каза така да ти кажа! Искаше да дойдеш по бързо, за това ме накара да та излъжа – заоправдава се кръчмаря, и предвидливо се изтегли по навътре зад шубера, нервно бършейки чаша, която отдавана бе излъскана до блясък.
-     Ела ма, ела тука! Стига фуча! После ша ма биеш. Още съм тавряс и няма ‘а мойеш ‘а ми надвиеш. Ела ма! Ела сега, да видиш тука тези добри млади ора кво питат! Ти нали всичко знаеш. Ела им помогни! Те ма почерпиха доволно и казаха и че обяд ще ни заръчат. Ела тука сегаканка. 
-    Абе деца хубави… Не му давайте да пие на тоа! После никаква няма да я свърши целия ден. Не му се връзвайте на приказката. Той зарад едната чашка ва йе излъгал нещо – взе да ни увещава жената. 
-    Не съм мар, Николино... Нищо не съм ги лъгал... Нали за това та викнах я - да им разкажеш. Нали преди време ми думаше де тука на едни други за някакви си от Тюленово помагали на разни хора. С някакви си там риби ли… или какво си било там в морето. За това питат хората. Булката на неговия приятел била много болна. Дяца не можели да имат. За туй питат. А стига буча, ма. Виж кво мойеш да помогнеш на децата де - държеше си на своето мъжа.
Не ми стана ясно дали това бе някакъв сценарий, за да се нахранят или бе някаква случайна ситуация, но жената прие да обядва с нас. Седна и без повече уговорки започна да ни разказва.  Били двамата души. Мъж и жена. От Тюленово. Ирен Сирената и Стойчо Паламуда. На мъжа истинското име било Стоимен. Ама всички му викали Стойчо. Нещата започнаха да се подреждат. Жената била разноока. Така и не разбрах какво ще да значи това разноока. Възприех го като това въпросния човек да е кривоглед. Започва да ни ги описва, къде им е къщата. Как изглежда тя и самите те. А аз сякаш се сетих. Веднага си ги спомних. Защото наистина ми направиха впечатление на по – различни от останалите хора. По от тези при които вече бяхме спирали да питаме. Особено жената която наистина имаше нещо много особено в погледа. Но тогава не се замислих какво е то. Къщата им бе на края на селото от към морето. И най вече си ги спомних, защото точно тях ги молих да ми налеят малко вода. Беше ми свършила течността за чистачките. Спомних си че и никак не бяха дружелюбно настроени. Дадоха ми вода, но без любезности сякаш – сякаш малко насила. Но пък вид си бяха най-обикновени хорицa. Но наистина сякаш от тях лъхаше някак си на странност. А то виж тиии… Какви неща умеели само!
От разприказвалата се добруджанка научихме още, че в село имало съмнения, че тази жена се занимава или с магии, или с нечисти дела и контрабанда. Нещо като местно олицетворение на злото. И това било, защото не един път или два пъти са я виждали да отива и да се връща към местата, където на времето се осъществявала контрабандата по море. На там понякога водела и различни хора. Твърдят, че са я виждали при пълна луна да седи върху Каменния мост, една известна забележителност в Тюленово и да гледа към студеното светило.
 А други казвали , че са я виждали да плувала под самия него в определени дни от годината. От полицията се опитвали да я следят, но някъде в скалите все й изгубвали следите. И понеже следенето не доказало тя да се занимава с някакви незаконни действия, последните десетина години я били оставили на мира. И нея, и мъжът й. Който всъщност преди й бил нещо като брат. 
Това последното не го разбрах, но нашата разказвачка каза, че нямала повече информация. Всичко съвпадаше като описание изключая, факта че и двата пъти като ходехме липсваше рижавия котарак. Според нашата разказвачка той хапел като куче всеки, който искал да влезе в двора на къщата. Нощем ония както непрестанно ги наричаше нашата информаторка пускали две много, много лоши кучета.  Та така на практика почти никой не контактувал без основателна причина с тях двамата. Да! Имали и деца! Но те не били тука. И никой не знаел къде са. Единственото положително което жената-разказвачка каза и то с нескрита завист е, че Стоимен бил много добър рибар. От както знаела за него не била чувала да се е върнал без улов. Всички му завиждали за това. Но работел сам и не искал никой в лодката си. Мрежите му били малки и ги хвърлял по навътре в морето. И уж били извън пътя на рибата, а все били с повече риба от на другите рибари.
Като цяло обобщи накрая тя: „Че онези от селата Камен бряг и Тюленово били много лошави хора и никак не били така хубави както местните шабленци. Още от време оно знаели, че в района покрай селата им има дяволско място и компасите на корабите се побърквали. Ходели на брега да палят огньове. Не рядко капитаните на старите гемии се заблуждавали. Мислили светлините на брега за фара на Калиакра. Правели погрешни маневри и разбивали корабите си в скалистия бряг. Ония бадюги от двете села Камен бряг и Тюленово това и чакали. Плячкосвали стоката, която ставала за нещо след крушението и изчезвали сред многобройните пещери в района !”Едвам изслушах разказа й. Платих обяда. Дадох бакшиш на кръчмаря за помощта и отпрашихме за Тюленово.
Стигнахме до къщата на въпросните странни хора. Ная спря колата. Караше тя. Еeee, няма как, нали трябваше да натрупам пиянски авторитет пред събеседниците си... Натиснахме няколко пъти клаксона, а аз отидох до портата. Кучетата се разлаяха. Май и те имаха същото отношение към нашето присъствие, както и стопаните им в предните ни посещения. Дойде мъжа. Извиних се, че лъхам на алкохол. Казах, че идваме от кръчмата в Шабла. Започнах от далеч да обяснявам какво са ни казали и от какво се интересуваме. Той ме погледна недоверчиво и каза: 
-    Няма такова нещо! Това са слухове. Аз съм рибар, а жена ми е пенсионерка. Бивша медицинска сестра и акушерка е. Не е знахарка!
Е нямаше как на портата да му разказвам за наставленията на Надка българското циганче. Или пък за видението си в кромлеха. Но докато говорехме погледнах през рамото му и видях една жена да наднича зад пердето на прозореца. Знаех, че тя може да ни свърши работа. Но как да я провокирам, поне да каже мнението си по въпроса - това не ми бе ясно. Разговора забуксува около състоянието на Ная.
 Кучетата се скъсваха да лаят.
 Мъжът им се скара на два пъти, но те не млъкваха. Вече бях изчерпил аргументите си защо сме пред къщата му. Както и какво точно искаме. Не можех да му кажа: 
„Виж какво добри човече заведи ме при бушмените от съня ми малко да поклокат между  
„Покани ме да говоря с жена ти за рибите, които ще излекуват моята. ” 
Стоях на прага и се чудех вече какво да говоря. Ная разбра, че не мога да се справя с упорството на домакина и слезе от колата. Доближи до вратата. Дойде до нас. Подаде му ръка и си каза името. Китката и увисна самотно във въздуха, защото в този момент някъде от страни из под струпаните дърва за огрев се стрелна нещо оранжево. Мъжът рязко протегна ръката си, но не за поздрава на Ная, а за да хване една метла с дълга дръжка за метене на двор. Наежи се и зае някаква защитна поза озъртайки се враждебно. 
Инстинктивно схванах, че ни грози нещо и застанах пред Ная. Огледах се за някаква опасност, но докато схвана от какво се пазим и какво става усетих, как нещо ми се замотава в краката. Погледнах надолу. Оказа се рижавия котарак описван от здравата шабленка като цербера на къщата. Така де, ама това рижо страшилище вместо да ни нахапе, както беше описано в разказа на добруджанката, упорито се галеше в краката на Ная. Виреше опашка и мяукаше, и мъркаше едновременно. Предполагам от удоволствие. Домакина се поогледа доста  учудено – чак почти сякаш се стресна. Здрависа се с Ная. 
И сякаш изведнъж нещо се промени в цялата обстановката. Но аз така и в началото не можах да разбера точно какво стана. Ну чух как от гърлото на мъжа се изтръгна едно многозначително и въпросително: 
-    Я виж ти човекоядеца Рижо можел и да мърка!?
После стопанина се извини за нахалството на котака, но тона му към нас рязко се промени. Погледът му също някак си омекна. Остави бавно метлата. Обърна се с лице към къщата и надничаше стопанката. Тогава видях как жената се появява на вратата и с явен знак му показва да ни покани в беседката. Той съответно ни направи жест с ръка и рече: 
-    Ще влезете ли да пием по едно кафе?! И да си поговорим! 
А в този момент на гостоприемен изблик на мен изведнъж ми просветна каква бе промяната от момента, в който котарака се заусуква около краката ни - кучетата бяха спрели да лаят. Бяха легнали макар и неспокойно с наострени уши, но не лаеха. Стопанката и тя дойде при нас в беседката. Тя кимна учтиво с глава и се представи:
-     Казвам се Ирен, приятно ми е ! 
После отново влезе в къщата, направи ни кафе и го донесе. Сервира го и когато  ме погледна за да ми каже: „ Заповядайте…” изведнъж ми стана ясно какво й бе разногледото на очите. Жената имаше хетерохромия. Бе като чистокръвно хъски - с различно оцветяване на ирисите във всяко едно  око. Лявото беше синкаво и пъстро, а дясното си беше чисто кафяво. За мислих се: 
„А защо ли или по-скоро с какво помнех мъжът?” 
Погледнах към него… Ами да… той беше с една преполовена вежда. Много фешън му стоеше. С това асимитричното копиране на едната веждане го докарваше направо на младежка визия. Имаше тен на стар морски вълк. И да! Очите му бяха еднакви на цвят, но и той като жената гледаше някак странно и недоверчиво. А аз за да се опитам да разсея мислите си около странните им образи заразказвах какво ни се бе случило. И двамата ме слушаха изключително внимателно. Накрая тя попита от къде знаем за нея и него. 
Казахме си самата истина - че сме били на врачка
Тя обаче определено се усъмни аргументирайки се, как никак не й изглеждаме на хора, които вярват в такива неща. Тук вече азговорът отново зацикли. Нямаше как да излагаме всички подробности. Но така или иначе за да ги спечелим все нещо още от страните си битиета трябваше да споделим. 
Ная започна да разказва за себе си и за левкемията. За лечението и за спонтанните аборти също им разказа. Аз споделих за гонитбата във въздуха. За съжаление обаче колкото повече разказвахме толкова повече доверието между нас и домакините се стопяваше. И това бе видимо. Ама тя и историята си беше толкова фантасмагорична, че не беше и за вярване. Никой от нас двамата не се сети да вземе документите на Ная от химиотерапиите. Добре че домакинята накрая попита:
-     Ясно е че имате неприятности с зачеването. Наясно съм и церебралните увреждания и с инфантилната матка като патология. Бивша медицинска сестра съм. Сега се занимавам с хомеопатия и езотерика – имам достатъчно време за това. Добре! Разбирам всичко! И анамнезата. И мъката. И желанието ви! Но как мислите, че аз мога да ви помогна? Особено пък след като това вашето състояние по вашите думи, пък и по мнението на лекарите ви никъде не се лекува? Как аз да го направя? За това врачката при, която сте ходили не ви ли каза нещо?
-    Ами не спомена за нещо конкретно. Говореше ни за някакво лечение с риби. Но истината е че не можа да види точно какви са те. Или как по-точно се извършва самата процедура – започнах директно да слагам на маста картите на нашата информация. 
-    Ееее! Вече казах. Медицински работник съм. Макар и пенсиониран. И да! Чувала съм за лечение с рибки – да! Но това лечение до колкото знам е за псориазис и кожни болести. Мисля че някъде в Турция го практикували. Гледах по телевизията сега вече и в нашите балниолечебни комплекси го предлагат. Но честно церебрални смущения да се лекуват с риби до сега не съм чувала. А как да съм сигурна, че момичето е бременно. В момента нищо не и личи. Имате ли някакви прегледи или документи за определяне състоянието на плода. Кръвни изследвания или да речем насрочен термин?
-    Мисля, че имам в чантата си – каза Ная обнадеждено.
Извини се. Стана и тръгна към колата, за да провери. Рижавия котарак скочи и той на крака и тръгна след нея с вирната опашка. Беше голяма смешка! Едър екземпляр с огромна глава. С уши тук-таме разпрани от свадите със съперниците за мацките в селото. И с дълбоки геройски белези по муцуната от лютите битки с другите махленски котараци. И уж стар боец и хулиганин - побойник, а в момента се държеше, като малко пухено писе ухажвайки Ная и търкайки се в краката й.
Домакинът – Стойчо Паламуда отново с учудена усмивка се обърна към жена си:
-    Какво му става на тоз Рижо. Да не е влюбен, че ходи подир момичето като кудук?
-    Ами може и да е влюбен. Април е. То му е сезон сега, но едва ли е влюбен точно в момичето. Но защо така си я е харесал?! Не знам! Ти нали си знаеш, че той по принцип чужди хора не понася в двора. Любвеобвилността му е най – оскъдната част от характера. Или нещо си я е харесал по котешки... Или тя носи някакъв парфюм с миризма, която го разнежва – отговори жената.
Ная се върна и донесе част от документите от прегледите. Котака я следваше по петите като куче, само дето не скимтеше ами мяукаше.
-    Ето ви някой от нещата – каза тя и ги подаде на жената, погледна към четирикракия си ухажор с козина ала топ ченгето Хорейшио и сядайки на масата му подвикна - Кажи бе симпатяга? Ти какво толкова ме хареса изведнъж? Друга слава ти се носи из района.
Може би поласкан от това внимание Рижо пъргаво скочи в скута на Ная и се затърка още по-настойчиво с глава около пазвата й. Блузката и бе разкопчана. Ухото на четирикракия хулиган няколко пъти се закачи на синджирчето й. Това го подразни. Махна с лапа да се почеше. Но неволно с нокът го закачи, изваждайки отгоре над блузата висящото на него камъче. Което се допря в изпълнената му с белези муцуна. Миг след контакта рижавия мацоран на мига изпадна в нещо като котешки екстаз. Търкаше се страстно в камъка. Мърняцаше и се посукваше доволно. Всички започнахме да се смеем.
-    Дай му го де! – намесих се аз – Не виждаш ли? Той направо си го проси. Само че по котешки.
Ная свали синджира от врата си и го сложи на масата. Котака последва камъчето и продължи да се търка в него сякаш беше напоен с валериан. Рижо беше направо като дрогиран.
-    И с някой по-ароматни маслини прави така. Това не е напоено с нищо, нали? - попита Ирен Сирената – А може ли да погледна бижуто? Пръст, пръст от тука бе, рижав Казанова такъв. Само мацки са ти в главата – замаха заплашително с ръка домакинята към разнежилия се космат нахалник. 
-    Може- разбира се. Не! Не е напоено с нищо. Ама не е бижу. Това си е едно обикновено камъче с дупка – пресегна се през масата Ная и го подаде на Ирен.
Домакинята го погледна повъртя го из пръстите си и после каза:
-    Това не е камъче с дупка. Това е лечебно бижу на древен народ населяващ нашите земи доста години преди Христа. Откриват се много рядко, но ги има само около тракийските светилища. Не знам защо само там се срещат. Може би траките са знаели силата, която излъчват тези камъчета и са ги носели. 
-    Камъче да, но защо да е бижу? – попитах аз.
-    Ето заради това – отговори домакинята.
Пресегна се през масата. Взема една лъжичка. Вгледа се внимателно в едната страна на камъчето и зачегърта с лъжичката по него. Ная направи крива физиономия и посегна да си го вземе.
-    Спокойно момиче! Няма да го повредя. Само ще ви покажа нещо.
-    Дано да е така, защото ми е много скъп спомен – притеснено каза Ная.
След малко жената обърна към нас гърба на камъчето. Там личаха няколко точки. Една сиво бяла, една жълта и една кремава. Ирен ни ги посочи и каза:
-    Виждате ли тези малки петънца. Това са били естествени отвори на камъка и после са напълнени със злато сребро и бронз. Камъкът най-вероятно е бил поставен в мокра пръст или пясък и после в дупките е наливан разтопения метал. Така изработените неща се закачат на дупката и се провесват на врата. Формата и самия материал на камъка в едно със съчетанието на трите метала тонизират организма и го предпазват от зли сили и болести. А понеже в сърцевината му има благородни метали и аз затова го наричам бижу. Може би точно този камък в тази си форма излъчва някакви вълни и кара Рижко да се умилява по този начин. В противен случай само метлата го вкарва в пътя, когато чужди хора са на вратата ни.
    -    А ти от къде знаеш всичко това? – попитах аз.
-    Едни хора ми и на мен ми подариха подобно камъче. Рижко и на него реагира по същия начин. Я кажете сега млади хора, защо сте тръгнали по България да търсите помощ? Защо не отидете в София в някоя модерна болница и там да ви решат проблема? – поде темата по същество Ирен.
Ная обясни в резюме ситуацията от медицинска гледна точка. Сподели и нейните страховете, както и тези на лекарите. Съвсем откровено изказа и желанието си да запази тези деца, защото така и подсказвала женската интуиция. Каза за виденията на Надка и простичко и смирено помоли за помощ. После си прибра бижуто си и си го сложи на врата. Рижко последва каменния накит и се намести удобно в скута й. Настана някаква смущаваща тишина. Може би на очаквания и от двете страни. В неловката тягост на надвисналата тежка мълчаливост, като някакъв спасителен звук между нас се проточи дрезгавото мъркане на Рижко. В така създалата се ситуация май всички се чудехме на къде да гледаме. И може би почти неволно обърнахме очи към него. А той, като че ли усети, че е център на вниманието. Глезено се почеса зад ухото. Обърна се по гръб и се сгуши. После протегна лапи и започна да си играе с камъчето - също както бебе си играе с дрънкулка провесена над количката му. Ная с плавен жест го погали по корема, а котака рефлекторно обгърна ръката й с лапи. Близна я нежно и премрежи блажено поглед.
Очите й се напълниха с влага.
Не знам защо, но понякога женските сълзи ме парват по мозъка още преди да са капнали там на където са полетели. И сега така стана. Може би трудно понасям такива моменти. Реших да се намеся:
-     Вижте понаучихме доста неща докато стигнем до тук. Отговорни хора сме и поемаме ангажимента да ви възмездим в рамките на разумните за нас възможности. Същевременно ще бъдем дискретни за вашите методи, ако това е необходимо по определени за вас причини. Носим си отговорността за решението да се доверим на непознати хора и непознати и алтернативни от медицинска гледна точка методи. Осъзнаваме рисковете и ниския процент шанс за положителна развръзка на нещата. Въпреки всичко сме решили да се подложим и на нетрадиционни форми на лечение в името на успеха. Поради ситуацията, в която сме поставени сме склонни да приемем, че целта ще оправдае средствата. Затова сме тук и ви молим да ни помогнете. Уверявам ви, ще имате нашето пълно съдействие.
-    Стойчо ела малко с мен – каза жената и двамата се прибраха в къщата.
След пет-шест минути съвещание излязоха и се върнаха при нас в беседката. Седнаха и жената каза:
-    Бихме се опитали да ви помогнем. Но без значение дали ще успеем или не ще ви помолим да не разказвате, как точно са се случили нещата. Още по-малко пък да посочвате точното място на събитието.
-    Добре какво се иска от нас? – зарадвах се аз.
-    Не знам къде сте отседнали, но ще искаме първо да направим нещо като наша си диагностика дали ще можем да бъдем полезни и тогава да говорим за останалото. Пък и баш лечителите трябва да ги посъберем, че са се пръснали всеки си по свои места и задачи. Ще трябва и да си осигурите някой неща. 
-    Добре! Кажете кога, къде и какво трябва да си носим? – попита ободрено на свой ред Ная.
-    Ами вдругиден елате да ни вземете от нас към четири сутринта. Носете си бански костюми и по възможност големи хавлии. Прожекторчета, свещи, някаква суха храна... и е добре да сте с по-удобни обувки като за ходене по чукари. Нали можете да плувате. Или сте от вътрешността на България и не можете? 
-    А и двамата можем, стига да не е много дълбоко... – започнах аз и усетих, как Ная ме срита отдолу под масата.
Разбрах, че не иска да я издавам за страха и от дълбока вода. Стана ми ясно, че ще се бори със себе си и си замълчах. И за да изляза от ситуация добавих:
-    А не е ли много студено още морето за плуване? Все пак е началото на Април?
-     Аааа не е толкова студено и не е и много дълбоко около, девет десет метра е само. Но има и плитък участък – усмихна се загадъчно Паламуда и погледна към жена си.
-    А колко ще ни струва това, че ви ангажираме?
-    Ами на първо време цената на шест седем килограма черноморски сафрид. То за скумрията още е раничко. Ако искате дайте някой лев сега, той Стойчо утре така и така трябва да излезе в морето. Ще ви налови. Само се молете да е хубаво времето, че иначе всичко ще пропадне като мероприятие.
-    Добре! Нека той да го налови да не ходим да търсим по магазините – съгласих се аз и дадох една банкнота - Нека да си прихване петдесет лева за риба. А ако за нещо друго трябва ще додам после. А за какво ни е тя? - полюбопитствах аз.
Ирен се усмихна, а различния цвят на очите изпълни с допълнителна непривичност ситуацията.
-    Добре! Ясно! В други ден ще разберем останалото. А с кола може ли да се стигне до там или ще вървим пеша? – продължих аз.
-    Като ви гледам елегантното возило няма да стигне много наблизо до мястото, но то не е и редно. После така и така ще трябва да го махнеш от там, да не се вижда. Защото има в селото хора, на които тези нашите занимавки са им като трън в очите – информира ме Стойчо. 
-    Както кажете, така ще сторим. А за возилото не бери грижа. Приятно ще те изненадам с проходимостта му – обърнах се аз към Паламуда - Значи уговорихме се вдругиден тук в четири.
Вземахме си довиждане и се прибрахме в хотела си в Каварна. Трудно си намерихме бански в този сезон. Но се примолихме в едно магазинче и ни извадиха нещо от миналото лято. И така на третия ден рано сутринта отидохме пак в Тюленово. Кучетата се разджавкаха пак, но Ная излезе да им поговори. И те млъкнаха на момента. Викам си това си е човек да си е психолог. Оправя се и с кучетата и с хората. Че и даже и с рижави котараците социопати... И после сам се засмях на мисловния си автогол. Не за друго, ами защото Ная май и с мен се беше справила по този начин - с това нейното сладко говорене.. Рижко обаче никакъв не се появи от никъде. Явно имаше любовни ангажименти. Все пак бе април - време за котешки сватби. За разлика от него Ирен и Стойчо бяха на линия. Стояха спортно облечени до входната врата приготвени като за поход. В краката им имаше газов примус малък сак и една голяма пластмасова кофа, която въпреки найлона, с който бе повита от горе фунтеше на риба.
Потеглихме. По някое време отбихме от асфалта и тръгнахме по черен път. Преди отбивката имаше стар пункт на КАТ. Стойчо го посочи и помоли там да оставя колата след като разтоварим нещата. Карах Ситроен C5, когато стигнахме до черния път включих хидравликата. Колата се повдигна и заприлича на високо проходима машина. Стойчо определено беше впечатлен и ме поздрави за избора на возило като добре съобразен за пътищата в България. След малко Ирен каза:
-    Мишо ето тук спри някъде! Пристигнахме.
-    Пристигнахме ли?! – зачудих се аз и спрях колата.
Огледах се. Странно място. Бяхме някъде - вярно. Това което виждах… си бе едно пусто каменисто поле по средата на нищото. Тъмнина имаше колкото ми душа иска даже и в излишък. Нямаше луна. Нямаше път. Нямаше някакви съществени ориентири. Но пък имаше един тънък, режещ ветрец, който настойчиво се опитваше да ми копира ушите в стил порода доберман. На около петстотин метра виждах отблясъците на морето. Преда нас, зад нас и около нас... беше само камънак и някаква степна растителност. Разтоварихме багажа. Всеки си взема нещата и поехме по посока на морето, поне така ни бе казано. Стойчо вървеше напред. Ние с Ная по средата. Ирен най-отзад. Някакви драки и други трънати растения ми се закачаха непрекъснато из краката. Като прибавиш и влажния студ пронизващ дробовете ми картинката ставаше направо чудесна – няма що. Паламуда ни помоли да вървим плътно след него. Трябваше да се стремим да стъпваме в неговите стъпки, защото някъде имало дупки. А попаднем ли в някоя от тях можело да си счупим нещо, най-вероятно крак.
Поради това се движехме в индианска нишка. От време на време Ная ми подаваше ръка да и помогна и тогава усещах притеснението и. Разстоянието явно не бе голямо, но терена бе отвратителен за пеши преход. Особено в тъмницата на безлунното ранно утро. След двайсетина минутки доближихме много до морето. То се чуваше ясно, а и вече имаше отблясъци макар и оскъдни защото се развиделяваше. Замириса силно на водорасли. Започнахме да се спускаме по стръмна пътека, по която имаше много отклонения и в ляво и в дясно. Осъзнах, че сам няма да мога да се върна, за да преместя колата и после пак да се оправя до тук. Имаше няколко места като разклонения, които в тъмното ми изглеждаха напълно еднакви. Влязохме в някакъв процеп между скалите. Беше едновременно и мистично и страшно и величествено. Само прожекторите светеха в тъмата. Иначе си беше тъмно като в рог. Завихме на ляво и шума на морето някак си стана много глух. По това предположих, че между нас и него има преграда. Най-вероятно скала. Процепа взе да се стеснява. Стойчо ми направи знак да остана на място. Така и направих. 
-    Къде отиде той? – попита Ная.
-    Да подготви залата! Ей сегинка до десет минути ще се върне! – съобщи ни от зад Ирен.
-    Зала ли? Каква зала? – попитах аз.
-    Така казваме на пещерата, където помагаме на хората – отговори ми Ирен.
-    Пещера с рибки лечителки? Остава и да са златни и... Звучи като приказка – намеси се Ная.
-    Ами то си е точно такова. Приказка. Защото можеш само да го разкажеш някому, но не е лесно да го обясниш покажеш или докажеш. Понякога и на мен самата ми е трудно да повярвам в нещата, които се случват тук и как, и защо става така, че хората оздравяват. Но като го видиш с очите си… после е пълен абсурд някой да те обеди в обратното – продължи да ни информира Ирен Сирената.
Побъбрихме още малко общи приказки и току отпред видях прожектора на Стойчо да се връща към нас. След минута се показа и той самия:
-    Готово е! Вървете след мен, но внимателно! От влагата пътеката е малко хлъзгава - предупреди ни Паламуда.
Вмъкнах се след него в цепнатината. На едно място стана прекалено тясно. Наложи да смъкна товара от гърба си и да се промъквам на ребро. Добре, че най – долу на нивото на краката беше по широко и успявах от там да промуша голямата раница. Ако не знаех, че ме водят някъде на конкретно място, за да спасим човешки живот… за нищо на света не бих се мушнал дори и през деня в тази цепнатина. Постепенно процепа взе да се разширява. Лъхна ме някаква топлина и странна миризма на варени яйца.
В един момент се озовахме в просторна пещера. Стойчо бе запалил монтирана на туристически примус газена лампа и няколко големи свещи в ниши по стената. Така всичко наоколо имаше даже романтичен вид. Пещерата представляваше нещо като куполна форма на част от сфера. Може би с около двадесет, двадесет и пет метра в диаметър в основата си като широчина. И добре оформени петнайсетина метра като радиус във височина. Тавана, ако мога така да го нарека бе точно подобие на църковен купол поставен без стените направо на земята. В основната част единия край на тази скална кухина имаше друга. Нещо като разширение на първата. И имаше стъпаловиден профил също като амфитеатър в единия край. Другия ми се видя малко ексцентрично оформен,  но пък в посоката на по-отвесната куполна страна имаше вода. Може би бе някакво пещерно езеро. Почти кръгло по форма. Поне така като го виждах на това слабо осветление. Въздухът в пещерата беше в пъти по – топъл от външната температура.
Докато разглеждах жените и те пристигнаха. Настанихме се на един по – широк участък, намиращ се извън сферичната част в някакъв амфитеатрален участък. Запалихме и нашите свещи и ги наслагахме в нишички в стената. Личеше си, че и друг път там са поставяни вощеници. Даже тук таме имаше остатъци от неизгорели по много от нишите. Явно мястото бе перманентно обитавано. Наистина се получи красиво. 
Повърхността на езерото почти не помръдваше или може би съвсем слабо. Стойчо отиде до него и пошляпа, пошляпа по водата, от което се получиха вълнички. Много интересна акустика! Лекото плискане се чуваше не само от пред, където бе езерцето, а от всякъде. Човек оставаше с впечатление, че се намира на остров, а водата подплисква каменния бряг в околовръс. Помислих си: „Виж ти колко отдавана природата е създала идеята за сараунд акустичните системи”.
Нямах никакво покритие от оператора към който бях абонат. Но пък поне часовника на телефона си работеше, вече бе около пет и петнадесет. Хе, хе, хе! Нямаш телефон нямаш нет. Няма градски светлини. Или каквито и да е шумове от битие… Всичкото това необичайно тихо придаваше на обстановката някакъв мистично загадъчен елемент. Седяхме един до друг с Ная върху едната раница, а тя се свираше плахо в мен. Може би в подобни обстановки са се появявали идеите в народните приказки за феи дяволчета и съвременните фентъзи сюжети.
-     И сега какво следва – попитах аз и гласа ми прозвуча в акустиката на пещерата, като глас на тоноператор, тестващ микрофоните преди концерт в празна зала.
-    Сега чичо ви Стойчо ще извика професорите да си кажат тежката дума, за това дали ще могат да помогнат или не. Те ще прегледат Ная и ако са в състояние да се справят с проблемааа…  И разбира се ако вие сте съгласни с начина на лечение, ние със Стойчо правим схема за график-лечениеее… И действаме.
Огледахме се за Стойчо, но него го нямаше в пещерата. Залисани в паленето на свещи и омагьосани от въображението на природата, като архитект на този шедьовър, така и не бяхме забелязали отсъствието му. Кога е излязъл - не бе ясно.
-    Аааа! Ами него го няма! Ихааа! Кога се измъкна от тук този човек ? – попитах, но още не можех да свикна с акустиката.
-    Ехоооо! Ние сме Ная и Мишо ! Ехоооо професори по бебета - провикна се Ная, измъквайки се от прегръдката ми може би поуспокоена от приятната обстановка. 
Стана. И се отдалечи от мен. Гласът и звучеше сякаш от всякъде. Наистина звуковия ефект бе много интересен. По незнаем за мен начин сякаш придаваше горда тържественост на всяка реплика.
-    Пещерата е невероятна! – обърна се  с лице към водата Ная - И нищо да не се получи съм доволна само от факта, че видях това чудо на природата. Благодаря ти лельо Ирен. А я кажи кои са професорите? – продължи да говори тя приближавайки се към езерото.
После приклекна до самата вода и си натопи ръката в нея. Обърна се рязко към нас и учудено заяви:
-    Но водата е топла! Ама то тук си мирише на живо море. А това езерце не е ли пълно с морска вода? - зачуди се Ная.
-    Да! Мирише си на море, но и на сяра! – намесих се уточняващо.
-    Което ще рече - какво? – погледна към мен Ная, но понеже аз млъкнах тя ме подкани - Кажи де! Какво искаш да кажеш с това многознайко мой?
-    Което ще рече, че някъде в пещерата най-вероятно има минерален извор – добавих аз – Може би и за това в езерото има топла вода.
-    Така е! Под този участък, на който седим има минерални извори. Водата в центъра на езерото варира от двадесет и два до двадесет и четири градуса зимата и до около двадесет и шест, осем градуса през лятото. В по плитката му периферия градусите лятото стигат до трийсет. Изворите са няколко и водата им се качва на високо по вътрешността на скалата. Като изгрее слънцето ще освети всичко и ще разгледате по добре.
-    Слънцето ли? Че тук слънце, от къде? Ама тук светло ли е през деня ? – попита отново и още по-учудено Ная.
-    Да! И е много красиво. Е не е чак светло, но всичко си се вижда и без лампи и свещи Понякога чак не ми се тръгва – сподели Ирен и се приближи до Ная.
-    А ние ще останем ли и през ... – не можа да завърши мисълта си бъдещата кандидат мама и извика от уплаха.
Водата точно пред нея се раздвижи. В центъра се чу едно издишване и нагоре полетяха пръски. Последва още едно загадъчно дихание. А след това още три наведнъж. Всичко това отекна в сумрака на пещерата създавайки доста загадъчна хорова въздишка. Миг след което пет гръбни перки се появиха над повърхността.
-    Какво е това? – изкрещя Ная и се вкопчи в Сирената.
-    Не се плаши душко! То това са професорите де. Те така си дишат –  зауспокоява Ирен разтреперилата ми се половинка.

>>>