Беше от онези декемврийски дни, в които никой не смееше да излезе. Беше мрачно, студено, безлюдно. Къщите бяха много оживени, чуваха се весели детски гласове, радостни смехове.
Тя беше единствената, която можеше да бъде забелязана навън. Дори не беше топло облечена – вехто яке, някакъв домашен клин и стари, видимо износени маратонки. Погледът ù беше празен – мислеше за нещо минало, което беше заседнало в съзнанието ù от месеци. Дали нещо ù липсваше, или просто беше луда?! Никой не можеше да каже.
Внезапно на улицата се появи едно момиче, бързащо да се прибере вкъщи. То я забеляза. Доброто сърце на момичето не му позволи просто да я подмине. То виждаше мъката в очите ù, болката, изписана на лицето ù. Спря се пред нея.
- Извинете, добре ли сте ?
- Разбира се – отговори тя с престорена усмивка. Защо да не съм?
- Температурата е много под нулата, а Вие се разхождате толкова леко облечена. Защо не се приберете вкъщи, на топло, при семейството си, все пак е Бъдни вечер?
- Дори не знаех кой д ...