НЕ СЪМ АЗ
Вървях сам по оживената улица в добро разположение на духа и се радвах на шумящия край мене живот. Не че нямах грижи, не че всичко ми беше наред, но просто в този момент бях успял да се абстрахирам от проблемите и да се отдам на приятното усещане от това, че съм жив и здрав. И слава богу, не срещах никакви познати. Исках да остана сам със себе си сред всички. Удоволствието ми обаче не трая дълго. Една дама, идваща насреща, се вторачи в мен с големите си изразителни очи и се спря.
- Хей, приятелю! - викна ми тя. - Не ме ли помниш!?
Чертите на лицето ù ми бяха познати отнякъде, но нямах спомен откъде. Като разбра, че не мога да я позная, тя ми рече:
- А някога много ме харесваше и дори ме преследваше.
Едва сега далечен спомен пробяга в съзнанието ми. Ненужен спомен, скътан в дълбоките гънки на паметта ми. Усмивката ù го изкарваше на преден план. Едно далечно младежко увлечение - силно, но мимолетно и без последствия.
- Не си се променила, все така си красива и жизнена, както то ...