Озарени от меката романтична светлина на червената тоналност, преплетена с нежността на малките пламъчета, идващи от розови свещички, два погледа се взираха един в друг. Две кристално чисти очи, дарени с нюанса на морската вода, принципно напомнящи на кубче лед, сега озарени бяха от пожар. Насреща им стои друга двойка, зелени, напомнящи на изумруд, топли, а сега възпламенели. Взират се, преплитат се, обичат се… или пък не.

 Две тела стояха гордо изпъчени върху дървения под издигнат на високо. Невидимата, но прекалено осезаема сила на чувствата ги теглеше един към друг, теглеше ги все едно марионетки е тяхната професия, но те упорстваха, бунтуваха се, караха й се. Крещяха на съдбата, спореха, въставаха срещу нея. Нямаше да ги обедини, нямаше да ги направи едно цяло… но дали?

 От малката кръгла масичка, поставена на милиметри от дебела тъмна завеса, се вдигна чаша, обвита от две нежни пръстчета, които я поднесоха към силно начервени устни, отворени по съблазнителен начин. Бледата кожа на младата дама силно контрастираше с черните й дълги коси постлани по гърба и раменете й, дискретно прикриващи голямото деколте. Червена рокля, сякаш в комплект с червилото, се спускаше до земята, описвайки женствените форми на госпожицата.

 Чашата беше пусната от капана на нежните пръсти, полетът надолу към земята беше кратък, смъртта й пристигна на много парченца, разпръснати по пода като малки диамантчета, блестящи под светлината. По лицето на чернокосата дама се изписа недоумение, шок, ужас… и страх. Красивите й сини очи се разширяваха болезнено докато финото й тяло започна да се отпуска. Падаше. Не! Тя не искаше да умира. Не! Тя трябваше да живее. О! Ето го и него.

 Видя релефното му тяло, красиво подчертавано от бялата риза с разкопчани копчета. Ето ги неговите красиви тревисти очи. Ето! Ето ги и ръцете му, които я обгърнаха закрилнически, обвиха кръста й и я повдигнаха леко нагоре. Ето ги и тях! Ето устните му, които се отваряха, за да произнесат репетираните думи.

- Трябваше да го направя, любима.

 В очите му се четеше тъгата на човек, губещ нещо по-ценно от всичко друго. Лицето му се бе изкривило от болка, тялото му трепереше от спотаени ридания. Докосна носа си до нейния, за да усети последната искрица топлина. Тя още дишаше, все още животът се криеше в тялото й. Устните му се докоснаха до нейните.

 Езиците им се преплетоха в божествения танц на страстта, възбудени от съвсем различни неща, без думи, които се криеха в умовете им. Ръцете му притиснаха гръдта й към неговата. Телата им се преплетоха в последния танц… преди смъртта. Преди душата й да бъде отведена далеч от настоящето, някъде другаде, но не и при него. Преди да му бъде отнета.

 Последният й дъх трябваше да бъде негов.

 Завесите се дръпнаха и закриха красивата сцена. Публиката се изправи на крака, умилена от красивата постановка. Дланите на всички се долепяха една до друга в бурни аплодисменти. В очите на някои се четяха чувства, бушували през цялото време, а зад завесите актьорите се прегръщаха радостно, усмихваха се един на друг, дори пляскаха сами на себе си. И го заслужаваха! Година се бяха трудили над тази пиеса, колко пот бе пролята, колко време бяха зачеркнали… И все пак си бе струвало. Разочаровани лица липсваха. Чуваше се звън на чаши, наздравици, поздрави. Усещаше се ароматът на щастие из цялото помещение, из всеки коридор зад завесите.

 Но имаше един човек, един-единствен, който плачеше скърбящо над тялото на една жена. Изумрудените му очи се взираха в нея, пръстите гальовно милваха лицето й, по-бледо от преди, устните страстно целуваха нейните. Но тя не помръдваше, тя не се вдигаше, тя не ръкопляскаше. Тя умираше! Това не бе в сценария, тя го бе разбрала много по-рано, но ето че бе направила поредната жертва, за да може да мине всичко гладко. Не бе казала, че лъжливата отрова се е оказала истинска. А трябваше да има само вода…

- Лекар! Лекаааар! – младежът крещеше, но никой не го чуваше. Шумът беше прекалено висок. Само за миг, само за няколко секунди, тялото му се отлепи от нейното, за да повика помощ, но когато се върна обратно, последният й дъх си беше заминал.

 Смъртта бе победила.