Разработването на диамантените находища в Австралия не беше лесно. Те бяха отдавна затворени, което беше известно на Гао Минг. Необходимо беше да си създаде могъщи приятели, които да му помогнат в това, което правеше. Най-големите диамантени мини в света се намираха в Якутия - в Русия. Но Гао Минг искаше да осмисли как щеше да бъде по-добре да постъпи, за да овладее един от огромните ресурси на Австралия - диамантените залежи. Тази страна с население от около двадесет и пет милиона разполагаше с ресурси, които бяха огромни. Той искаше да създаде може би най-стабилната част от своята империя именно тук - където можеше да организира своя последен поход. Никой не знаеше къде свършваше животът! Всички съществуваха в специфична дискретна величина, наречена време, и онзи който можеше да манипулира всичко, щеше да оцелее.
Из съзнанието на Гао се въртяха образите на жена му. Сякаш беше ефирно създание, надарено с по-висше съзнание. Дошло от друг свят. За да следи действията му. Но колкото и дълго и да си блъскаше главата, беше като тухлена стена, която не можеше да пробие.
А дали отвъд имаше живот? Или пък нямаше нищо?
Гао знаеше, че дори диамантените мини не бяха неизчерпаеми и трябваше да внимава. Бизнесът с диаманти не беше вечен и трябваше да организира внимателно останалата част от своя бизнес. По някои оценки оставаха само няколкостотин неоткрити розови диаманта. Гао усещаше страданието в своя живот. Усещаше бруталната болка от ненужната привързаност към нещо толкова краткотрайно. Нещо несъществено и недостатъчно дълбоко може би?
Гао Минг се договори и успя да откупи някои диамантени полета, но проблемът беше в разработката им. Трябваха допълнителни инвестиции, които да подобрят наличната инфраструктура и мината да заработеше отлично. Гао Минг желаеше да прибира еквивалента на около две хиляди карата диаманти годишно - или грубо казано сто милиона долара в брой. Сметна, че със всичките си обединени начинания - трева, нелегално букмейкърство, имоти, автокражби, диаманти и финансови инвестиции щеше да прибира около двеста милиона годишно. А ако нещата се успокояха и тръгнеха добре - можеше да прибира дори петстотин. За да няма съмнение в огромните пари - трябваха надеждни източници за изпиране и той насади огромни чаени плантации с много рядък и скъп китайски чай. Това можеше да позатвори очите на местните. Климатичните условия далеч не бяха лоши - а докато другите се занимаваха със земеделие, Гао щеше да прибира солидни доходи.
Чаената плантация Гао повери на Конг Мин, което на китайски щеше да рече интелигентен, защото гледането на чай си беше тънка работа. И така чрез чаените церемонии и други официални ритуали, Гао събра огромни маси от поддръжници.
Но една нощ в съня му се яви Тиенмей:
- Ти ме погуби, но аз изпълнявах дълга си.
Гао се събуди. Не знаеше дали да вярва на цялата тази работа. Не беше суеверен, нито уплашен, нито пък изпитваше неоправдан гняв или нещо друго. Беше се защитил на онзи плаж от един агент на мегакорпорацията, но усещаше, че е сбъркал.
Тао беше извикан по спешност и когато първите добиви на диаманти станаха очевидни, Гао му каза:
- Нещата се разшириха прекалено много. Финансите ни ще бъдат в рамките на милиарди след две-три години.
И той не се лъжеше. В приблизително същия период, успя да надхвърли сумата от милиард.
Тао мъдро му подсказа, че е практично да прехвърли част от богатството си в Африка и Гао разбра, че малкият имаше нещо предвид. Знаеше, че диамантите по аукционните къщи вдигаха врява, пък и самият Але му беше подсказал:
- Дори и да бъдат заметени следите, на относително малко места в света има находища, откъдето да се извадят подобни камъни. Така че връзката си остава - така или иначе. Бъди предпазлив.
Тодака се беше застраховал с токените - или със сто милиона долара в брой, Хироюки - също, Бокузо беше взел мерки чрез наследник и огромни парични и златни наличности, Гао знаеше, че това огромно богатство може би скоро нямаше да струва нищо с промяната на Новия Световен Ред. Затова реши чрез Тао да закупи тайно токени на мегакорпорацията - и то половината за него, а другата половина - за Алиф, на когото имаше безрезервно доверие и който му беше длъжник. Гао прехвърли сумата от триста милиона долара точно в токени и злато. А златните запаси бяха дълбоко заровени в Малайзия, Австралия и Африка. Това щеше да бъде неговият неприкосновен запас.
И все пак думите на Тиенмей не му даваха мира. Беше скрил тялото дълбоко в пясъка. Разделяше се с една незабравима жена, но и опасен таен преследвач, за когото не беше подозирал. Може би щеше да има начин да я разпита - дори чрез мъчения, но при други обстоятелства. Е, беше благодарен, че дишаше, а може би щеше да се измъкне и този път.
Тао знаеше какво се беше случило и Гао го разпита. От обърканите му обяснения, Тиенмей била посетена от определени представители на мегакорпорацията и трябвало лично да му занесе съобщение. Останалата част Гао предпочиташе да забрави. Това красиво създание беше погубено завинаги.
Гао криеше дълбокото си искрено съжаление, че трябваше да се стигне дотам.
Але беше преразпределен по спешност и стана основен отговорник на диамантения бизнес, тъй като семейството, за което той работеше, предпочете да не кръстосва интересите си с Гао. Малкият разбираше повече от всеки друг за този бранш. И това беше само добре дошло.
Проблемите при добива на ценните камъни беше изключително бавното им изваждане. Техниката си беше доста варварска - подобно на всяка миньорска работа. След контролирани експлозии, се излагаха кимберлитови тръби, които впоследствие се пренасяха в растения за обогатяване. Понякога кариерите за добив стигаха на дълбочина повече от половин километър. Гао все пак реши, че е правилно да усвои поне най-важните тънкости от този бизнес. А Але учтиво му обясняваше всичко, което знаеше.
Гао знаеше, че нямаше допусне да възникне нездрава конкуренция между Тао и Але за вниманието му. А Але не след дълго време беше обявен за трети заместник на планинския господар, който отговаряше точно за най-приятната част - беше Тамянен господар и щеше да подкрепя самия Алиф. Връзката, която Гао изграждаше беше невероятно силна, а синът му се очакваше да пристигне съвсем скоро.
© Атанас Маринов Всички права запазени