Мастъра (Атанас Маринов)
215 80
24.10.2021 г., 23:50 ч.  

 Небостъргачът - 1 

  Проза
668 2 5
Произведение от няколко части
9 мин за четене

Хируюки живееше в огромен небостъргач. Там обичаше да беседва със своите подчинени. Когато те се проваляха - той им предлагаше или това или куршум в челото, тъй като според кодекса на организацията хората без лица просто не струваха твърде много. А да изгубиш лицето си в страна като Япония, това означаваше да изгубиш самия си живот! Там - насред сърцето на огромния мегаполис - той се усещаше като Бог. Като онова първично създание, което играеше ролята на Творец и Разрушител. Можеше да прави, каквото си поиска. Живееше на самия му връх - в луксозен пентхаус, който между другото, беше собственост на мегакорпорацията, в която работеше. А с какво точно се занимаваше въпросната корпорация беше пълна мистерия. Мегакорпорацията беше обхванала с дейността си цяла Япония, а Хируюки подозираше, че може би дейността й се разпростираше и върху целия свят. Но не му влизаше в работата да задава въпроси. Това беше абсолютно безполезно. Колкото и странно да беше, на Хируюки не му пукаше особено - стига чекът със заплатата му да идваше точно и навреме, а и отдавна се използваха напълно електронни чекове, които предполагаха пълно избягване на физически контакт с банкови чиновници и с каквито и да било хора по веригата. Получаваше възнаграждението си в криптовалута, която беше естествено разплащателната единица на близкото бъдеще - всички транзакции бяха преминали в нея и дори физическите активи бяха обвързани със незаменими токени, които даваха право на собственост върху тях. Заплатата на Хируюки беше точно един нипон - защото въпросната валута беше кръстена на самата страна, а стойността й беше обвързана със щатския долар, който отдавна беше също дигитализиран. Един нипон беше равен на шестдесет и три хиляди щатски долара. Но Хируюки получаваше и доста бонуси от своята компания - но не повече от стойността на основната си заплата. Например, ако изпълнеше нещо, което никой друг не се наемаше - като това да разчисти терена от конкуренти. Пък и да живееш на толкова високо - освен че издигаше изискванията за собственото ти съществуване, те приближаваше и до Всевишния. Беше странно и тягостно да водиш такъв живот, но истината беше, че Хируюки просто беше израстнал на улицата и не можеше да прави нищо друго. Беше се превърнал в момче за всичко. По него време в Япония безработицата беше станала пословична, а хората имитираха някаква дейност, колкото да не загубят лицето си пред обществото, а формално икономиката процъфтяваше силно. Не бяха редки и случаите в които хората буквално спяха на улицата, сякаш канейки се да потеглят нанякъде. Но истината беше, че град като Токио никога не спеше. Той беше приютил хиляди обречени души. А хората - най-различни и в същото време едни и същи - като рожби на Твореца, се опитваха да оцелеят. Вечното движение не спираше никога! И това значеше абсолютно никога! Хората вървяха и се разхождаха, прибираха се от работните си места, пазаруваха, говореха си за всякакви неща. Но никога не спираха да се движат и затова тълпата приличаше на една гигантска гъсеница, която сякаш нямаше начало и нямаше край. Хируюки се почеса по тила и допусна, че толкова много съвпадения в живота му нямаше как да бъдат случайни. Беше кръгъл сирак, но беше постигнал повече от мнозина други. По някаква странно стечение на обстоятелствата беше попаднал в училище, където отново по необясними обстоятелства беше успял да завърши основното си образование. След това дори и постъпи в гимназията. И малко преди своето завършване беше забелязан от правилните хора. Щеше да получи нов живот, но на определена цена. Разбира се, не веднага. Първо трябваше да се докаже - поне мъничко. Началото на кариерата му беше започнала естествено на самата улица, където той си беше извоювал правото да получава специални поръчки от определени кръгове. Корпорацията му беше забранила само едно единствено нещо. Нямаше право да напуска този апартамент - за нищо на света. Но пентхаусът беше разположен на цели пет етажа и беше с площ от поне хиляда и двеста квадрата, което като цяло беше един малък свят, в който той се чувстваше добре защитен. Това бяха последните пет етажа от сто и пет етажен небостъргач, който пореше небосвода и сякаш самия му шпил се губеше в небето. Единственото място на този свят и в тази Вселена, което му се струваше относително поносимо. Единственото място, където наистина само той определяше законите и правилата на живота! Принципът на беседването с жертвите означаваше, че той отнемаше душата им по ритуален начин и впоследствие те се самоубиваха и за това нещо корпорацията не беше виновна, естествено. А Хируюки трупаше нови и нови грехове. През години се бяха сменили доста изпълнители, подизпълнители, и много служители, заемащи най-различни нива в организацията, а неговата дейност преминаваше кажи-речи почти само и единствено в този единствен изолиран остров, където можеше да вирее. Известно беше, че японците се славеха с пословичното си дълголетие, което се дължеше не само на българското кисело мляко, но и на напредналата медицина, която удължаваше живота значително. Но Хируюки не й се доверяваше изобщо, защото подозираше скрита помисъл зад създаването на тези продукти. Японецът все още изглеждаше почти като младеж - въпреки че беше на тридесет и седем години, а може би дори и на повече. Но по физика и по разположение на духа беше все едно на осемнадесет - тоест съвсем в разцвета на силите си. Беше станал мъж отдавна и усещаше, че вятърът на промяната беше задухал с всичка сила - нещо, което беше напълно и абсолютно неизбежно. Отдавна бяха отминали онези класически епохи от периода Мейджи, в които се случваха толкова традиционни, поетапни и добре обмислени и подредени неща - както пишеше в учебниците по история на Япония. Например традиционния начин за наследяване на императора.

За Хируюки обаче едно нещо беше неподвластно на времето - принципа на Дао, онова древно китайско учение, което проповядваше, че кръгът е най-съвършената форма и че винаги смърт и прераждане се редуваха в една съвършена хармония - кажи-речи до безкрай. Да, източният начин на мислене беше определено неподражаем и твърде, твърде верен. Но на каква цел беше посветен целият този цикъл - какъв беше смисълът на съществуването?

И макар Дао да означаваше път, в съвременноста това учение беше придобило доста по-абстрактно съдържание, което дори самият Хируюки се опитваше да проумее.

Да оцеляването в Япония беше трудно, ужасно трудно, но съвсем не и невъзможно. Той беше дошъл съвсем рано и беше наистина наясно с порядките в огромната корпорация. Със заплата от около осемстотин хиляди долара годишно, колкото беше цифровото изражение на въпросната му годишна заплата, не можеше да се живее изключително луксозно, но наемът, както казахме се поемаше от собствените му работодатели. И Хируюки беше наистина благодарен за това. Той осъзнаваше, че всъщност получаваше ужасно много въпреки че не можеше да се каже, че обичаше да пилее и гуляйства. Той просто вървеше по пътя си.

Възникваше единствено въпросът защо изобщо живееше - беше като най-важното зъбно колело в един отлично функциониращ механизъм. Една машина за постигане на неизвестни и всеобхватни цели. Когато му казаха да смаже бруталните банди от Кобе, той не се поколеба. В Япония все пак съществуваше все още онази прословута организация, която носеше името Якудза. Името й идваше от една игра, която всички знаеха твърде добре. Но числата 3-5-8 имаха и друго значение, което Хируюки единствено знаеше, тъй като практикуваше Дао. Това беше стих от Йоан, който се фокусираше върху ролята на Светия дух в Прераждането. Той се загледа през прозореца от дебело закалено стъкло. Да, тук горе можеше и да има всичко, но това ли беше истинският път към спасението на собствената му душа? Това ли беше истината за живота? Не беше тайна за никого, че официалната религия на Япония беше шинтоизъм, а повечето японци бяха атеисти или пък се кланяха на някаква местни божества. Дори на религията се гледаше като на нещо прекалено абстрактно и донякъде тягостно.

Хируюки се запита и дали номерът на етажите на собствения му небостъргач беше случаен - не, той не вярваше в случайности. Китайското Дао включваше и ангелски номера, а точно номер сто и пет беше знакът на истината и намекваше да спреш да се преструваш и да започнеш да бъдеш себе си. Хируюки отново се запита доколко в действителност той и всичко около него можеше да се нарече реално! Да всичко формално съществуваше и си беше на мястото, но имаше нещо, което все пак го тревожеше.

Той беше едно дете на съдбата, което знаеше, че синята пролет се постигаше с цената на кръв! Много кръв!

Първият път, когато отиде в Кобе видя всичко, което всеки друг на негово място би видял. Една специфична атмосфера, която беше трудно да бъде описана с думи. Да, членовете на Якудза бяха известни като гокудо, което от японски щеше да рече "групи на насилието". Дали и насилието беше част от пътя на Дао. Може би - в крайна сметка се касаеше за изплащане на дългове.

Мегаполисът Кобе беше впечатляващ, но в същото време си беше стара територия на най-мощната част на мафията.

Хируюки беше стигнал до простия извод, че трябва да проведе един разговор с някой от своите подчинени преди да отиде на място и да уреди въпроса веднъж и завинаги. Трябваше да бъде сигурен, че постъпва наистина правилно.

Един от младите сътрудници, който все още пълзеше в йерархията, се яви, за да изслуша заповедите му. Обикновено по-долните рангове носеха черни костюми, а по-високите сини. Но това беше като в книгите и отдавна не беше точно така.

Епохата се беше променила значително и беше необходимо за всички да се променят, за да оцелеят при новите условия.

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??