6.11.2021 г., 20:21 ч.  

 Небостъргачът - 6 

  Проза » Други
711 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Тодака щеше действително да размисли сериозно над това предложение поради простата причина, че някакъв ненормален съдия в не чак толкова далечното минало дори се беше осмелил да издаде смъртна присъда на лидера на Кудо-кай. Що за болен нещастник би се осмелил на такава мерзост? Тодака не беше вчерашен. Той наистина осъзнаваше със сърцето си и с цялата си душа, че не можеше да разчита само на една гола лоялност на така наречените сътрудници. В Якудза след оябун и сайко комон, след счетоводителя и адвоката следваха големите и малките братя. Това беше официалната йерархия - въпреки че колкото и грубо да звучеше всеки, който имаше достатъчно възможности, създаваше свое семейство, където малко или много важаха неговите правила. Да, бандите си сътрудничеха при определени обстоятелства, но трябваше да се вземе предвид и този факт.

Тодака искаше да посети Кабукичо и да изрови нещо повече за тайнствения Хироюки, който беше дошъл при него - кажи-речи отникъде. Не, че Тодака съвсем не го беше чувал. Тъкмо напротив. Но освен името му и поста му - нищо друго не се знаеше.

Когато пообиколи из Кабукичо в Токио, той ясно установи, че или абсолютно никой не го познаваше или помнеше, или просто се преструваха. Но каквато и да беше причината, пак си беше подозрително. Странно и твърде особено. Сякаш там никога не беше пребивавал никакъв Хироюки. Абсолютно никаква следа от миналия му живот. Или от онова, което беше вършил. Тодака не беше глупак. И реши да не се предоверява и продължи да проучва. Но все удряше на камък. Не изтъкваше прекалено много факта, че беше якудза, но все пак държеше да го знаят.

Малко по малко се убеди, че или си губи времето или нещо се случваше. Хироюки не му беше дал съвсем точен срок за приемане на предложението му. Но му беше подсказал някои неща. Например, че Якудза няма да оцелее съвсем самостоятелно. Не беше изключение гангстери да работят дори и като съвсем мирни жители. Но такова беше положението. Тодака имаше семейство от цели триста души, което беше много. Но той подозираше, че мегакорпорацията разполагаше със стотици хиляди сътрудници. И се питаше каква щеше да бъде ползата им от привличането на Якудза. Да, Хироюки беше изтъкнал възгледите си, но все пак. Тодака дори и не подозираше за психопатът, който го беше нападнал и се беше опитал дори да го кастрира. Убийците бяха обучени да се справят с потенциалните жертви - така че областта на слабините, врата, слънчевия сплит, носоглътката, очите, ушите и ставите бяха потенциални области за парализиране и неутрализиране на жертвата. Тодака не подозираше, че Хироюки беше тренирал четири години Дефенду - беше дал живота си, за да говори езици и да можеше да се бие. Разбираше основно от икономика и счетоводство, а също и малко от право - достатъчно компетентен беше да оглави например самата Якудза и да стане оябун. Тодака не виждаше пълния смисъл на това сътрудничество, въпреки че усещаше и разбираше, че непознатият не беше говорил на халос. Просто...

И тогава наемния детектив Юшима го съзря. Той се досети естествено, че едно от първите места, по които някой член на Якудза ще проверява, ще бъде именно Кабукичо. И беше пресметнал правилно. Колкото и да се опитваше, не долавяше враждебност у Тодака, нито желание за някакви сериозни конфликти. Изглеждаше да е сам. Напълно сам. Но беше сигурен, че беше въоръжен - всеки уважаващ себе си якудза беше. Юшима не предвиждаше да извади оръжието си в опит да се справи с него.

Тодака вървеше спокоен, но очите му зорко следяха всичко - и, почти веднага той забеляза Юшима. Е, не съвсем веднага. Но почти. Правеше се да гърмян заек и продължи спокойно, докато детективът го проследи. Нямаше намерение да го разиграва - о, съвсем не. Но и нямаше намерение да го улеснява в това да си свърши работата. Тодака беше четвърто или дори пето поколение якудза. Неговите прадеди бяха служили на Якудза през последните сто години, че и повече. Той потърси с очи едно спокойно място, където действително да седне - и тихо зае мястото си. Поръча си най-обикновен чай. И се престори, че чете вестник. Знаеше, че детективът не е чак такъв глупак, че да го следи толкова отблизо, но реши да играе на открити карти. Ако онзи действително искаше връзка или контакт с него, щеше просто да влезе - и толкова. Дори и в Япония нещата все пак се случваха с по една мъжка приказка понякога.

Юшима осъзна, че онзи беше от стара коза яре и не се опитва да шикалкави, но иска да види и неговата позиция. Изчака все пак малко и се огледа преди да влезе. Можеше някой да го връхлети отнякъде. И щеше да бъде глупаво да бъде пребит с най-прост велосипед например. Никой не дойде. Така че той спокойно си влезе и след като се престори на много изморен помоли учтиво Тодака дали не може да седне на неговата маса. Тодака помисли малко и кимна утвърдително.

Двамата мъже се изучаваха с погледи - всеки от тях искаше да научи мислите на противника. Не, между тях нямаше вражда, но може би определена симпатия, която можеше да ги сближи или пък да ги превърне в кървави врагове. Тодака не беше някой малоумен кибритлия и знаеше, че ако искаше да оцелее, Якудза нямаше защо да се замесва в абсолютно всеки конфликт или спор, който не я касаеше. Все пак всеки гангстер си имаше положение, морал и тежест. И в това нямаше нищо неестествено.

- Здравейте - добави след кратък размисъл Юшима. - Като цяло времето навън е прекрасно, нали?

Разговорът за времето беше необичаен за Япония. Обикновено така започваха разговорите на Запад, а не в Страната на изгряващото слънце.

Тодака обаче усети, че едва ли онзи го ухажва, а просто говори малко по-завоалирано.

- Имате предвид? - погледна го той.

- Ами не е лесно да си Якудза в наши дни, нали? - поверително му прошепна той.

- Ами не е... и никога и не е било - тъжно и някак меланхолично заяви той. - Но ние сме тук. Трябва да служим. Пък и какво друго ни остава като цяло? Животът е една жестока шега. Но времето е прекрасно.

- А Вие вярвате ли, че то е истинско? - отново поверително се обърна към него Юшима. - Имам предвид онова, което виждате, онова...

- Вярвам и служа на това, на което е изгодно да вярвам и служа - измърмори почтително Тодака. - По мое време нещата бяха различни и като цяло пак кръвопролитията бяха кажи-речи същите. Къде е разликата? Ние трябва да запазим хармонията в страната или по-точно усещането за ред. Не споделяте ли същата позиция?

Юшима изчака малко и помисли, но не твърде много, за да не вземе събеседникът му отговорът му за преднамереност.

- Съгласен съм с Вас по принцип, но аз Ви попитах нещо друго. Не усещате ли живота си в опасност?

- Всеки от Якудза рискува ежедневно, а и оябун толкова много се грижи за нас. Поне ако ще умрем, да умрем в чест и битка, а това не е малко. Знаете, че закона на кармата.

- Естествено - Юшима отново кимна с разбиране. - Прав сте. Но имах предвид небето... Забелязахте ли, че то е необичайно синьо и прекрасно - все едно сме в самия Рай. Много рядко има превалявания и те са толкова майсторски. Толкова впечатляващо истински.

- Намеквате, че цялата тази реалност е фалшива - осмели се да допусне Тодака. - Целият живот всъщност е такъв. Цялата Вселена е едно голямо нищо. Но все пак в нея има живот. Знаете, че аз съм шинтоист, макар и да съм якудза.

- Продължете, моля - учтиво го насочи Юшима, който имаше невъобразимо голямо чувство за такт.

- В миналото използвахме всякакви методи като сокая и така прониквахме в корпоративните структури - знаете, онзи номер с принудителното изкупуване на акции. Това си е доста брутално, но и печеливше начинание. Но и помагахме на обществото, на бедните, винаги бяхме на улицата, когато там имаше нужда от нас. Абсолютно винаги. Дори и ако нашите семейства страдаха. Ние...

Тодака беше корав мъж, истински японец и Юшима виждаше пред себе си един достоен служител. Е, вярно, че беше престъпник, но в целият този объркан свят... какво толкова... все пак трябваше да се живее.

- Струва ми се, че имаме общ познат. И той е бил нападнат от някакъв брутален тип, на чието рамо е имало номер 4149. Искал е да отреже мъжествеността на моя работодател и да го убие по жесток и мъчителен начин. Успял е да преодолее всички мерки по безопасността. Толкова брутално е било всичко! Представете си - дори се е опитал да откъсне скротума му със зъбите си, но беше... Е, сещате се...

Тодака изгледа изпитателно Юшима. Онзи не изглеждаше да се шегува. Нали господарят му, който живееше на върха на небостъргача, беше недосегаем за човешките закони.

- Майната му - Тодака се прокашля. - Той не беше точно от нашите и все пак беше якудза. Но не сме го изпращали ние.

- Там е работата. Моят шеф вярва напълно на думите Ви и не, не Ви държи отговорен - ни най-малко - подчерта Юшима. - Но се интересува от мотивите на убиеца. От сведенията, които събрах, може би е страдал от някаква форма на депресия или чиста шизофрения. Поне така твърдят някои от специалистите по описаното поведение.

Тодака се опита да си спомни, доколкото познаваше младежа. Но, нищо не излезе в съзнанието му - абсолютно нищо.

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??