- Когато нещо стане част от живота ти, е много трудно да продължиш без него напред - каза Ян Вандерс. - Животът е дяволски сложен. Някои от момчетата се самоубиха, просто защото не можаха да се впишат в новата реалност - един свят на неограничени възможности и неограничен избор, който обаче не е точно неограничен, защото зависи не само от нивото на съзнанието, но и на дълга и възможността ни да го изплащаме.
- Правилно - някак странно се съгласи Ши, който знаеше добре, че корав мъж като Ян Вандерс нямаше да говори тези неща току-така. - Скоро ще се срещнем и ще продължим към следващата част от нашата мисия. Все пак всички искаме да видим Слънцето поне още веднъж.
Комуникацията се осъществяваше по специална кодирана честота, която минаваше през спътник - така че беше малко вероятно да прихванат разговора им.
В крайна сметка обратното вписване в цивилната реалност на хора, чиято главна специалност бяха бойните им умения и отличните шофьорски способности наистина беше трудно и странно. Според езотеричните възгледи основната причина за страданието беше ограничеността, но понякога именно преживяването с тази ограниченост беше може би причината изобщо да бъдем живи.
В съзнанието му изплува една мисия в Мали, където трябваше да щурмуват някаква селска къща, която се намираше почти сред нищото в самата савана и докато чакаха да им отворят, терористът, който преследваха се беше пъхнал в някакъв кладенец на двора и беше избягал по един от подземните тунели, които бяха отдолу. Нямаше никаква надежда да го открият и проследят. Тогава разбра какво означава някой да беше притиснат в ъгъла и да нямаше какво да губи - той ставаше крайно опасен.
В тежката мараня на саваната те трябваше да патрулират и да отидат там, където ги изпратеха - трябваше да играят ролята на миротворци, но понякога нощем собствените им демони ги измъчваха - беше истински Ад. Техният собствен Ад, в който живееха. Адът разбира се започваше много по-рано - още преди да ги пратеха на истинска мисия, след първоначалния подбор по документи и първоначалните тестове и прочие, следваше истинското четиримесечно отсяване - горе в планината - там бяха истинските бойци. Там духът се въздигаше и се учеше да понася всякакви несгоди. Легионът възпитаваше, че смъртта беше за предпочитане вместо позорното поражение и това отличаваше истинските войни. В крайна сметка не беше ли животът една вечна война, в която трябваше да намерим вечният мир?
Най-вероятно всички легионери, които бяха призовани от Ши, за да бранят каузата, за която плащаше самият Джиро, имаха своите мотиви - тук освен Ян Вандерс и Джонг, бяха също и Генадий Еромов, Чарли Ноа - наричан Чичо Чарли, а също и Клод-Андре и Хосе Мигел - всеки от тях беше отличен професионалист. И все още се имаха за братя.
Ши беше напреднал със катера си доста навътре по течението на Перлената река. Сякаш сега живееше друг живот - сякаш всичко започваше отначало, но по-малко по-различен начин. Сякаш? А дали можеха да бъдат разделени животът от смъртта, светлината от мрака или просто всичко беше някаква жестока шега?
Обикновено за всяка от ролите имаше човек - командир, оператори, помощни снайперисти - всичко щеше да бъде изпълнено на изключително високо професионално ниво.
След като пристигнаха в Гуанджоу, те имаха съвсем кратко време за почивка - може би само няколко минути, преди да получат окончателните инструкции от Ши за следващата част. От това, което чуха отново по кодираната честота, плаването по Перлената река беше минало безпрепятствено. Ши просто трябваше да си отваря очите на четири - да не би някой от сътрудниците да вземеше да провереше какво точно се намираше в балите, където беше скрито оборудването. Перлената река или както я наричаха китайците Джуджианг беше наистина впечатляваща, но изпитанията пред екипа щяха да започнат едва след като Гуанджоу.
Ши също имаше свои мотиви да участва - в крайна сметка животът беше едно безкрайно колело и беше жесток. Ши не вярваше, че той беше справедлив - по-скоро усещаше цялата безсмисленост на огромното страдание и болка, които оправдаваха съществуването в конкретната реалност.
Следващата част от маршрута им означаваше да прекосят няколко големи мегаполиса преди да преминат пустинята Гоби. На това място живееха все още десетки номадски пастири, но отрядът щеше да положи усилия да ги избягва. И за щастие не срещнаха нито един.
Когато я прекосяваха, Ян Вандерс каза:
- Тук усещам тишината. Пълният покой на духа.
Това сурово и тихо място беше идеално, за да бъдат причакани. Автомобилите, които използваха бяха Форд Раптор, боядисани в доста невзрачен цвят по заповед на самия Ши - доста добро решение, защото багажникът позволяваше да превозят всичките неща, с които разполагаха. Освен това бяха с доста висока проходимост. След като влязоха в Замин-Ууд, те продължиха да карат до Саяншанд и малко преди да влязат в него, се отклониха и се насочиха към Великата монголска степ.
Сега тренировките можеха да започнат. Първият етап беше да стрелят по неподвижна мишена, а след почти две седмици започнаха и по движещи се мишени, теглени от едно от превозните средства - за да не го надупчат куршумите, бяха закачили мишената за доста дълго въже, а самата нея бяха поставили върху малка дървена масичка, чието придвижване по тревата осигуряваха колела от картинг автомобил. Беше импровизирано - но работеше - мишената можеше да се движи дори и със седемдесет километра в час - и попаденията отново бяха достатъчно добри и точни, за да можеше Ши да бъде сигурен, че щяха да изпълнят своята мисия. Странното беше, че усещаше някакво дежа вю - можеха наистина да не се върнат.
Но по лицето на Ян Вандерс и останалите осъзнаваше, че животът най-вероятно им беше нанесъл незаличими белези след края на службата им в легиона.
След като тренираха още почти месец и половина, Ши реши, че трябваше да вдигне нивото на трудност още повече.
- Добре, момчета, време е да упражняваме наистина далечна стрелба - много вероятно е мишената да бъде далеч и да имаме само един-единствен шанс да я поразим - каза им той.
Обикновено част от снайперските винтовки покриваха разстояние от порядъка на шестотин до хиляда метра, но по-далекобойните можеха да поразят цел от поне хиляда и осемстотин метра, което беше предостатъчно за Ши.
Знаеше, че короната в снайперистките умения беше, когато стрелецът поразяваше сърцето между два негови удара - и това само го караше да усеща тънките вибрации на живота още по-добре.
Последната част не мина толкова гладко, но все пак момчетата успяваха да уцелят поне деветката в седем от десет пъти и понякога да отправят перфектен изстрел в десетката - въпреки всички гадости, с които Ши изпълваше тренировките.
Тогава Ши реши, че бяха почти готови - можеха разбира се да подобрят някои неща още малко. И все пак трябваше да внимават с местните - изтрелите на снайперските винтовки не бяха проблем, но все пак оставаха гилзи, които Ши и останалите събираха най-старателно. В промеждутъците Ши им организираше кратки спаринги и тренираха също с пистолети и карабини. От професионална гледна точка, от един снайперист не се изискваше да бъде виртуоз с тези две оръжия предвид естеството на задачата, но трябваше да владеят и тях. Проведоха и спаринги с ножове, както и няколко тренировки по бързо ориентиране. Ши наблягаше най-вече на психологическата част - трябваше да действат като един, за да успеят.
Джиро също участваше в ученията под ръководството на Ши - смяташе това за естествено и се справяше не по-зле от останалите.
- Скоро ще можем да стигнем до Корея - тихо каза Ши.
Джиро кимна в знак на съгласие. Между тях се беше изградило стабилно партньорство. И все пак Джиро се питаше кой всъщност беше Ши?
© Атанас Маринов Всички права запазени