Джааку трябваше да премахне Чунг Хе - тъй като той беше пряка заплаха за нейния съюзник Алиф. Алиф единствен знаеше тайните на Гао Минг - или поне Лейди Смърт вярваше, че това беше така. В крайна сметка Джааку беше преследвал Сео Юн през цяла Монголия и през половината от съветските републики, за да го премахне в една къща, намираща се в относително малък град - на средата на нищото. Джааку носеше една особена фаталност - той знаеше, че след смъртта душите не отиваха задължително на едно по-добро място - беше напълно възможно дори да пропаднеха още. И той не хранеше илюзии в това отношение - според Китайското Дао дори при изчерпване на енергията, човешката аура се превръщаше просто в безформена сянка - обикновено черна. Да, метафизичният запис за съответния ентитет оставаше - но в крайна сметка, понякога беше неизвестно какво точно се случваше с него.
Джааку беше съзрял лицето на Сео Юн - той беше смел - в това нямаше никакво съмнение, но той не желаеше да умира. Кореецът беше постигнал пълното могъщество, превръщайки се в глава на гангстерския свят - дори Древните знаеха, че за разлика от Дак Хо, който беше посветен, самият Сео Юн едва ли би се наел да защитава интересите им.
Джааку не получи почти никаква информация от Лейди Смърт, но самият той не знаеше, че Ши беше нейн син - това беше най-съкровената й тайна - за нея не подозираше дори самият Алиф, от когото Лейди Смърт беше разбрала за детето му от Амандла - съпругата на Гао Минг. Алиф притежаваше едно изключително рядко качество, което не притежаваше може би никой друг от сътрудниците - не допускаше предположения - просто си вършеше работата - тази непредсказуемост поддържаше метафизичната му аура и му даваше някои предимства. Смъртта на Джааку беше неочаквана – Лейди Смърт беше наредила на някои от сътрудниците си да заличат следите. И като цяло това беше положително – прекалено добрият сътрудник създаваше заплаха за собственото й съществуване. В нейните очи онзи, който владееше Китайското Дао виждаше, че съществуваше свят на сенки, а не свят на пълнокръвни хора.
Малко по малко Чунг Хе успя да оглави корейските кланове – гангстерите осъзнаха че той беше способен на това, подпомогнат от Тугуслар – Чунг Хе беше на преклонна възраст и знаеше добре какво правеше – в крайна сметка Тугуслар нямаше как да оглави клановете след неговата смърт – Чунг Хе не успя да управлява прекалено дълго – може би само около година, но това помогна на самия Тугуслар да заздрави позициите си. Монголците имаха реална нужда от това да укрепят връзките си с корейските гангстери, защото търговията трябваше да не спира – пък и в крайна сметка Тугуслар правеше онова, което правеха и собствените му предци.
Успехите на Чунг Хе бяха просто връщане на дълга към Тугуслар.
Групата на Ян Вандерс скоро се разпадна – те бяха свършили своята работа, но като цяло имаше твърде много неща, които знаеха и самият Джиро ги премахна – те знаеха прекалено много, а и като цяло имаше нещо странно във холандеца, който сякаш наближаваше края на пътя си. Ши и Джиро решиха да заемат местата на покойните Ху и Тао – разбира се нещата при тях бяха особени – не беше лесно да възстановят старите канали – нито пък да успеят със управлението на огромната империя Дао.
Решиха да сключат споразумение с Хироюки, който беше почти единственият оцелял – досега. Условието беше да им даде картбланш да премахнат Бокузо и Лейди Смърт, а също и протежето й Алиф, заедно със Амандла и сина й от него. Хироюки осъзна, че тази война беше продължила прекалено дълго време – твърде много хора бяха загубили животите си, твърде много бяха страдали. Гао Минг беше отишъл на онзи свят без някой да разбере – оставаше да живее само легендата за него. Въпреки че и тя не продължи твърде дълго време.
Един ден Ши и Джиро стояха един до друг. Двамата гледаха в далечината и Ши каза на Джиро:
- Знаеш ли, когато погледна онова слънце, заобиколено от червеникави облаци, сякаш имам желание на живея?
Джиро не каза нищо. Бяха свършили онова, което беше единственият възможен начин за прекратяване на войната. Мегакорпорацията и корпорация Дао се обединиха и Ши и Джиро минаха под ръководството на самия Хироюки. В крайна сметка той беше спечелил – той беше върхът на небостъргача. Гао Минг можеше да почива в мир.
Може би за Ши и Джиро предстоящите дни бяха твърде странни, но и двамата осъзнаха, че пътят пред тях беше да служат – бяха изпълнили дълга си. Новите гангстери в един нов свят. Но дали в този нов свят имаше място за хора със сърца и души? Смъртта на Джааку беше неочаквана – Лейди Смърт беше наредила на някои от сътрудниците си да заличат следите. И като цяло това беше положително – прекалено добрият сътрудник създаваше заплаха за собственото й съществуване. В нейните очи онзи, който владееше Китайското Дао виждаше, че съществуваше свят на сенки, а не свят на пълнокръвни хора.
Малко по малко Чунг Хе успя да оглави корейските кланове – гангстерите осъзнаха, подпомогнат от Тугуслар – Чунг Хе беше на преклонна възраст и знаеше добре какво правеше – в крайна сметка Тугуслар нямаше как да оглави клановете след неговата смърт – Чунг Хе не успя да управлява прекалено дълго – може би само около година, но това помогна на самия Тугуслар да заздрави позициите си. Монголците имаха реална нужда от това да укрепят връзките си с корейските гангстери, защото търговията трябваше да не спира – пък и в крайна сметка Тугуслар правеше онова, което правеха и собствените му предци.
Успехите на Чунг Хе бяха просто връщане на дълга към Тугуслар.
Групата на Ян Вандерс скоро се разпадна – те бяха свършили своята работа, но като цяло имаше твърде много неща, които знаеха и самият Джиро ги премахна – те знаеха прекалено много, а и като цяло имаше нещо странно във холандеца, който сякаш наближаваше края на пътя си. Ши и Джиро решиха да заемат местата на покойните Ху и Тао – разбира се нещата при тях бяха особени – не беше лесно да възстановят старите канали – нито пък да успеят със управлението на огромната империя Дао.
Решиха да сключат споразумение с Хироюки, който беше почти единственият оцелял – досега. Условието беше да им даде картбланш да премахнат Бокузо и Лейди Смърт, а също и протежето й Алиф, заедно със Амандла и сина й от него. Хироюки осъзна, че тази война беше продължила прекалено дълго време – твърде много хора бяха загубили животите си, твърде много бяха страдали. Гао Минг беше отишъл на онзи свят без някой да разбере – оставаше да живее само легендата за него. Въпреки че и тя не продължи твърде дълго време.
Един ден Ши и Джиро стояха един до друг. Двамата гледаха в далечината и Ши каза на Джиро:
- Знаеш ли, когато погледна онова слънце, заобиколено от червеникави облаци, сякаш имам желание на живея?
Джиро не каза нищо. Бяха свършили онова, което беше единственият възможен начин за прекратяване на войната. Мегакорпорацията и корпорация Дао се обединиха и Ши и Джиро минаха под ръководството на самия Хироюки. В крайна сметка той беше спечелил – той беше върхът на небостъргача. Гао Минг можеше да почива в мир.
Може би за Ши и Джиро предстоящите дни бяха твърде странни, но и двамата осъзнаха, че пътят пред тях беше да служат – бяха изпълнили дълга си. Новите гангстери в един нов свят. Но дали в този нов свят имаше място за хора със сърца и души?
Новите реалности бяха съвсем различни за онези, които не можеха да съществуват в подобен свят – един свят на тотална празнота. С времето Ши и Джиро се отчуждиха – и причината беше, че всеки от тях искаше да бъде на върха – те бяха изключително лоялни към Хироюки – той беше онзи, който напълно ясно и точно осъзнаваше страданието и бремето, което носеха всички онези, които изплащаха метафизичните си дългове. Но мегакорпорацията беше между небето и земята – беше въпрос на време всичко да тръгне по старому.
Гао Минг беше избрал да си отиде сам – защото той – за разлика от Древните – беше направил всичко, на което беше способен, но цялото това време, което беше минало, определено имаше смисъл. Гао Минг беше създал една империя, която беше равна по сила с мегакорпорацията и можеше да доминира, но беше избрал логичния край на своя път.
Древните се бяха събрали на съвещание – те знаеха, че покойния Чунг Хе, който беше бивш Древен, вече имаше тяхното опрощение – те знаеха, че той имаше принос към мира – макар и доста непряк.
- Не е ли време да се оставим на контролираните промени? – запита един от тях.
Другите стояха наоколо.
- Мегакорпорацията може да стои там и да върши всичко това, което винаги е вършила. - каза друг Древен. - Защото тя е самият живот!
© Атанас Маринов Всички права запазени
Сега допрочетох.
Висока оценка.
Останалото са размисли.