Лизи се усмихна леко и вдигна лице към него.
– И аз започнах да подозирам нещо такова.
– И ти харесва. – констатира с облекчение Сам.
Ръката му се вдигна към лицето й, отмести един невидим кичур коса и после я погали по бузата. За момент изглеждаше, сякаш ще я целуне и сърцето на Елизабет откликна с пирует. Не можеше да си избие целувките му от главата си – не успя, дори когато повече от всичко искаше да го мрази. А в момента повече от всичко искаше отново да усети устните му, да скрепят това крехко нещо между тях с целувка. Изведнъж обаче каквото и да беше онова в погледа му, което така я караше да потрепва от нетърпени, изчезна почти напълно и бръчицата се появи на челото му.
– Искам и да си говорим, амара. Да ми казваш всичко.
Усмивката й се стопи. Никога нямаше да й признае нещо такова, ако не беше пиян, осъзна. Беше такова простичко желание и тя би го изпълнила, но не можеше. Не и докато той продължаваше да е подвластен на някого.
– Ще си говорим. – обеща му. – И ще ти казвам почт ...