Мокрото усещане бавно достигна до Елизабет. С притеснение се зачуди кога отново е припаднала и какво, нечистите да го вземат, беше това. Не беше неприятно, но после в съзнанието й се загнезди картината как някоя мора я облизва, преди да я разкъса. Бе забелязала, че обичат кръвта на вкус, а тя имаше рана на челото. Напрегнато започна да си нарежда да се размърда, да отвори очи, да се свести и колкото по-дълго не успяваше, толкова повече страхът се вливаше в тялото й.
Събуди се и без да разбира нито къде е, нито какво се случва, понечи да грабне ръката, която бе до лицето й, но вместо това просъска от болка. Нещо я беше сграбчило и я обездвижваше, затова тя замаяно изтегли кръвта, попила в ръкава й, и оформи малко острие, което проряза въздуха до лицето й.
– Елизабет, аз съм – Сам. – побърза да й каже, виждайки страха в погледа й. – Вкъщи сме, амара. В безопасност си.
Тя застина за момент, без да сваля острието, а единственият шум в стаята бе тежкото й дишане. Тогава сънят най-накрая я освободи изцяло и гласът му – думите му – достигнаха до нея.
– Сам. – промълви. Острието й се втечни и се просмука обратно през кожата й. – Извинявай, аз… – пое си дъх разтреперано, но не искаше да му казва какво е сънувала. Дори и да беше очевидно, не искаше да признава пред него, че е такава страхливка. – Стреснах се.
– Всичко е наред, каллис. Било е сън.
Сам легна до нея. Промуши едната си ръка внимателно под врата й, а с другата я прегърна през кръста. Надяваше се топлината на тялото му да я успокои. Надигна се леко и я целуна нежно, преди да каже:
– Тук сме само аз и ти. Никой друг, каллис. Сами сме.
Лизи кимна. Хвана я срам от облекчението, което изпита, но той така или иначе вече знаеше. Затова игнорира гласчето, което я критикуваше, че се държи като малко дете, и се завъртя тромаво заради шините към него, скривайки лице в гърдите му. Сам я целуна по косата и когато тя се сети за всичката кръв, която бе засъхнала там, леко се отдръпна.
– Недей. Мръсна съм.
– Нищо ти няма. – каза й и пак я целуна. Но понеже знаеше, че дори и него да не го интересува, тя ще продължи да се притеснява, допълни: – Има вана. Ако искаш, утре ще те изкъпя.
Това всъщност я накара да си даде сметка, че не бяха в апартамента. Повдигна глава и се огледа в стаята. Легло, доста голям гардероб, две нощни шкафчета – всичко от орех. През прозореца можеше да види клоните на дърво с истински зелени листа, а не някоя палма, което й подсказа, че се намират на поне вторият етаж на къща в по-заможната част на града. И понеже Сам носеше познатото й тяло, вероятно бяха в тази с градината с амарите.
– Приятелят ти няма ли да се сърди, че ползваме дома му така? – попита го с лека усмивка.
– Хм… – устните му се извиха нагоре. – Сигурен съм, че даже ще му е приятно.
– О, значи сте близки? – продължи да го дразни.
– Смея да кажа, че сме доста близки.
– E, щом сте такива добри приятели, тогава ще се възползвам от гостоприемството му.
– Утре. – обеща й и отново я целуна. – Фантомите ще са излекували счупванията ти и ще свалим шините. Тогава ще те занеса в банята и ще те изкъпя, каллис.
Елизабет се замисли дали да не настоява, че може и сама, но после се сгуши в него и притвори очи.
– Винаги ли ще правиш така? – попита го тихо.
– Да те нося на ръце и да те къпя? – попита я също така тихо Сам и отговори: – Винаги.
Лизи се усмихна до врата му.

Сам се събуди едва няколко часа по-късно. Слънцето тъкмо бе изгряло. Лизи обаче продължи да спи, а той остана до нея. Наблюдаваше лицето й, напълно спокойно и отпуснато в съня й. Ако имаше кошмари, щеше да я вземе в сън. И сега се изкушаваше, но Елизабет имаше нужда от почивката повече, отколкото той се нуждаеше да чуе гласа й. Дори и да не можеше да спре да мисли колко близо до това да я загуби завинаги бе стигнал.
Накрая очите й потрепнаха, нослето й се смръщи и дългите й мигли се повдигнаха, разкривайки най-прекрасното синьо, по-красиво дори от небето, когато го бе видял за първи път. Заболя го в тях да открие тъгата и сянката от страха, които бе изпитала снощи, но те бързо се разсеяха, когато го позна. Сам нежно я целуна и остана до нея, докато Лизи не се разсъни. Тогава се зае да прегледа нараняванията й.
Сам не беше доктор или лечител, но както Чарли изтъкна снощи – можеше не само да чупи, но и да намества. Сега внимателно свали шините от краката и ръката й и се зае да ги прегледа. Все още имаше синини, а там, където костите бяха пробили плътта й, кожата все още бе розова и нежна, но Елизабет можеше да се движи без остра болка, макар и малко тромаво. Щеше да чувства слабост още поне ден, но Сам дори не се опита да й предложи да изяде още един фантом. Не й показа и облекчението си, че е наместил всичко правилно и няма да се наложи да чупи костите й наново. Това, което направи, бе да изпълни обещанието си от снощи. Помогна й да свали мръсните, скъсани дрехи и да се изкъпе, а после я върна на ръце в спалнята.
Сега Лизи седеше на възглавниците във всекидневната, кръстосала крака, които бяха скрити под ризата му и разсеяно ровеше в чинията си, когато трябваше да умира от глад и да е погълнала половината ястия, с които Сам бе отрупал масата. Фантомите бяха дали начало, но енергията им отдавна беше изгоряла и сега тялото й работеше със собствената си регенерация, а тя искаше храна. Много храна.
Макар да не бе поискала да говори за това, Сам знаеше какво я тревожи. Сигурно се обвиняваше, че не е могла да направи повече вчера. По всяка вероятност се притесняваше и за Рамая, a също и за Гириш. Още със събуждането се бе стреснала, че е останал сам по време на нападението, а той я увери, че Чарли е при него и ще ги потърси, ако нещо не е наред. Разбираше защо се безпокои за приятелката си, но не и защо изобщо се занимава с бившия Главен жрец, който не бе пропуснал възможност да я унижи, когато бяха в храма.
Сам хвърли поглед към часовника на стената. Флетчър трябваше да се появи скоро и да намали поне малко тревогите на жена му. Надяваше се апетитът й да се завърне след това. Може би дори щеше да види усмивката й отново.
Отиде до спалнята и се върна с един панталон, който размаха пред нея.
– Мисля, че ще искаш да го облечеш, каллис.
Тя взе дрехата и послушно разгъна крака, за да се обуе.
– Ще се връщаме в апартамента?
– Не. – отговори й, докато сядаше до нея и с огромно неудоволствие наблюдаваше как единият й крак беше скрит от панталона.
Лизи обу и другия крачол и докато се извиваше, за да вдигне панталона нагоре, каза:
– Всъщност исках да те питам има ли някакъв начин да се свържа с Рамая. Едва ли ще пускат външни лица да влизат в двореца, когато си поискат, особено сега. А и сигурно няма да е добра идея по принцип заради Велахе, но… – изпуфтя и най-накрая издърпа панталона около кръста си. – Трябва да има някакъв начин да й пратя поне някоя бележка, нали? Трябва да познаваш някого там? Може и да е джирд.
– Защо мислиш, че познавам джирд? – попита я намръщено, решавайки по този начин да й отвлече вниманието от останалите въпроси.
– Не знам. – повдигна рамо с невинно изражение. – Изглежда, че ги харесваш.
– Това, че използвах няколко, не значи, че ги харесвам, шейа. – продължи да недоволства Сам. – Какво си мислиш, че правя в свободното си време? Обикалям къщите и се запознавам с джирдовете в тях?
– Или с крадливи гарвани.
– С тях поне има за какво да си говорим!
Тя се усмихна леко, преди да се върне на темата.
– Е, можеш ли да убедиш някой от тях да занесе бележка на Рамая?
Не, че Сам бе комедиант, но очакваше поне да предизвика някоя шега по свой адрес. Лизи определено беше по-разтревожена, отколкото предполагаше. Спря се, преди да погледне към часовника отново.
– Мога да накарам Франк да отнесе писмо и после да ти върне отговора. – предложи й.
Елизабет сви крака под себе си и се приведе към него, като внимаваше все пак да не напряга ребрата си твърде много.
– Благодаря. – каза му и го целуна.
– Няма за какво, каллис. – прошепна й в отговор и просто защото можеше, я целуна пак: – Харесва ми да ми благодариш така. Поискай още нещо.
– Хммм… – каза тя, мъчейки се да откъсне поглед от устните му. Накрая се отказа. – Още от това? – и за демонстрация докосна неговите със своите.
– Имаме сделка. – каза гърлено и я притегли внимателно към себе си.
– Ние да се върнем по-късно? – веселият глас на Чарли стресна дори Сам.
– Да! – изръмжа му в отговор Казра.
Лизи го цапна по ръката, докато се обръщаше към Флетчър.
– Ние?
Мошеникът се ухили и тъкмо се приготвяше да направи едно грандиозно представяне, когато Рамая се появи на прага зад него. В момента, в който момичетата се видяха, Сам бе напълно забравен, а пък Чарли бе избутан настрани от принцесата. Докато се прегърнат в средата на стаята, далширата вече плачеше, а Елизабет много се стараеше да не започне.
– Добре ли си? – попита я Лизи и веднага съжали за глупавия си въпрос. – Не си ранена, нали?
– Не съм. – изхлипа й в отговор далширата и на свой ред я попита: – А ти добре ли си? Видях те да падаш…
– Нищо, което един фантом не може да оправи. – увери я Лизи.
Сам видя колебанието, което се изписа за миг върху лицето на Рамая, която се опитваше да спре да подсмърча. Опитите й обаче бяха със съмнителен успех, а и очите на Лизи бяха започнали да блестят. Можеше да не разбира много от хората и Чарли да твърди, че е огромно дърво, но дори той не бе толкова зле, че да не осъзнае, че ще се разплачат всеки момент и не искат да го правят пред публика.
– Амара, защо не покажеш на Рамая стаята срещу нашата, докато приготвя закуска за всички?
Лизи му кимна и му се усмихна с благодарност, след което хвана далширата за ръката и я поведе към стълбището. Докато стигнат стаята, която се оказа друга спалня, близнак на тяхната, Рамая вече плачеше с глас. Щом седнаха на леглото, Елизабет пак я прегърна.
За известно време нито една от двете не проговори. Лизи не знаеше какво да й каже. Всичко, което й идваше на ум, звучеше плоско. Макар да бе изгубила родителите си, те не бяха мъртви. Марго… Марго бе разкъсана от мора, но пак не беше същото. И въпреки това бе единственият опит, който имаше.
– Ще боли. – каза й тихо. – Ще е пред очите ти. Винаги. Ще сънуваш кошмари и ще се страхуваш дори от сянката си. Ще се чудиш дали си могла да направиш нещо. Ще се самообвиняваш, защото не си успяла. – преглътна и се насили да продължи: – Но един ден няма да е всичко, за което мислиш. Един ден няма да се чувстваш виновна, че се смееш отново. Обещавам ти, Рамая.
– Аз съм Сянка, Лизи. – изхълца задавено Рамая. – Безполезна Сянка, която не може да направи нищичко.
– Това не е вярно. – каза й твърдо, но приятелката й поклати глава. – Можеш да усещаш истинските намерения на хората. Знаеш ли колко е полезно това? Особено за принцеса? Ще бъдеш незаменима в преговори, Рамая.
– Да, ако влизат един по един и наоколо няма нещо вълнуващо, което да ги засенчи. – подсмъркна нещастно далширата. В насълзените й очи се появи твърдост, когато й каза: – Искам да мога да се бия, Лизи. Искам да мога другия път да направя нещо.
Елизабет познаваше болката й добре. Да я слуша сега бе все едно да е в собствената си глава. Затова въобще не се замисли, когато й предложи:
– Ще те науча. Ще помоля и Сам. Той е добър учител.
Рамая застина за миг, сякаш беше очаквала да я разубеждава, че това не е нужно, защото от една далшира не се очаква да се бие и сама да се грижи за безопасността си. Може би точно това се беше случило, когато е споделила тези си желания с някой друг.
– Наистина ще го направиш. – каза изненадано Рамая.
– Наистина ще го направя. – кимна й сериозно.
Сълзите на далширата отново се затъркаляха по бузите й само миг, преди да прегърне силно Лизи през врата.
– Благодаря ти!
– Няма за какво. – увери я Елизабет. – Тук съм. От каквото и да имаш нужда.
– Благодаря ти. – повтори отново задавено.
Далширата продължаваше да я прегръща и да хлипа тихо, а Лизи я остави, докато сама не се успокои и не я пусна. Когато това се случи, приятелката й я изгледа смутено, докато бършеше малко припряно мокрите си очи.
– Мислиш ли… – изхлипване я прекъсна, а гласът й излезе съвсем треперещ, когато довърши въпроса си: – Ще може ли да започнем преди погребението?
– Разбира се. Кога е то? – но без да дочака отговор, напрегнато попита: – Мислиш, че ще има още едно нападение ли?
– Не знам, Лизи. – продължи да хълца, докато говори: – Ще бъде след седмица. Пак ще се съберат много хора на едно място. Шансът е добър, но или ще е тогава, или на коронацията. Може и на двете.
– Не, не мисля, че ще е и на двете. – коронацията на незима беше част от плана на Малора. Нямаше да позволи нищо да я провали. – За кога е планирана коронацията?
– След месец. – отговори й Рамая и просто така на лицето й се изписа раздразнение. – А скоро след това ще има и сватба. Чух ги да говорят за това и да обсъждат кого да поканят. Татко тъкмо беше прибран в замъка, а те вече обсъждаха сватба! – и просто така, винаги кротката Рамая се ядоса. Изправи се и започна да крачи нервно из стаята, като ръкомахаше с ръце, докато обяснява: – Можеш ли да си представиш каква наглост? Та тя дори не го обича! През повечето време се чувства отегчена и й е досадно да говори с него, но никой не иска да ме чуе в целия проклет замък! Сякаш… Сякаш всички са влюбени в нея!
Елизабет се постара да не издава нищо от емоциите, които изпитваше в момента. Беше едно да спекулира, че Велахе контролира всички в двореца, но бе съвсем друго да го научи със сигурност. Това бяха хората, от които зависеше съдбата на всеки един хайранец. Онези, които решаваха дали границите ще са затворени, дали Лунаратът ще поиска помощ в борбата с демоните и дори дали изобщо тази война с тях ще продължи да се води.
– Ами Тамеш? – попита я. – И той ли не ти вярва?
– В началото. – отговори й Рамая и направи още няколко гневни крачки, преди да спре и да се обърне към нея. – После сигурно нещо се е случило докато ме е нямало, защото сега избягва и двамата и излиза при първа възможност. Защо?
– И той не одобрява брака? – попита вместо отговор Лизи. – Усещаш от него, че не я харесва?
– Да. – потвърди й Рамая и леко наклони глава със замислено изражение, миг преди да я изгледа учудено и да възкликне: – Ти също не я харесваш!
– Не. – съгласи се Лизи мрачно. – Не я харесвам.
Това признание сякаш я шокира дори повече. Рамая присви подозрително очи и я огледа така, сякаш самата Ну Ахра се е появила и я е спуснала върху леглото.
– Та ти изглеждаше направо запленена от нея! Гласът ти трепереше от благоволение на танца! Помислих, че откачаш! Идваше ми да те удуша като те видях! – и преди да даде шанс на Лизи да каже каквото й да било, продължи бързо: – Това е свързано с нещото, което с Чарлс криете от мен, нали? Какво е то? И какво изобщо става тук?
Елизабет прехапа устна. Естествено, че Рамая бе усетила, че не й казват всичко. Бе факт, че силите или способностите на демоните нямаха същия ефект върху Сенките, какъвто имаха върху нормалните хора и магьосниците. Никой не знаеше защо със сигурност, но популярното схващане за това как някой се ражда Сянка бе, че фантомът се вселява в бременна жена и преминава направо в бебето, поглъщайки душата му и заставайки на нейно място. А след като някой нямаше душа, нямаше как да бъде контролиран и от демоните. Сам й бе обяснил, че това не е вярно, че фантомите са човешки души, заседнали в този свят, които нямат нищо общо със Сенките. Това обаче не променяше фактите, че те са еднакво мразени и от хората, и от демоните. Само страшниците бяха видели ползата у тях и ги пращаха на първите линии – именно защото можеха да устоят на повече.
И точно поради тази причина Лизи знаеше, че може да се довери на Рамая. Можеше да й каже всичко и да е спокойна, че няма да й забие нож в гърба. Не и нарочно. Но ако споделеше на Тамеш, а той разкажеше всичко на Велахе? Изходът след това бе предсказуем и това бе едната причина да си мълчи досега. Другата бе доста по-проста – не искаше да замесва приятелката си.
Само че тя вече бе замесена. И ако Лизи се окажеше права – Велахе вече я бе наранила.
Чувството за вина беше като червей, който се запровира в нея, гризейки отвътре. А с него се появи и страх. Страх, че след като кажеше какво е крила от Рамая, тя вече нямаше да иска да я погледне.
– Не мога да ти разкажа всичко, защото някои неща не са мои за разказване. – промълви. – Но е важно да знаеш. И брат ти. Ще трябва да кажем и на него.
Рамая беше спряла да плаче, макар очите й все още да лъщяха и рамената й от време на време да потрепваха от затихващите хлипове, но погледа й не беше на човек загубен в мъката, а на такъв, който преценява ситуацията в момента.
– Тамеш е тук. – каза й след малко Рамая, явно взела решението да приеме думите й и да не настоява просто да научи всичко. – Отвън е с Чарлс и капитана. Може да отидем и да ни разкажеш там, но трябва да знам, Лизи. Трябва да разбера защо се случи всичко това. Защо баща ми и две от сестрите ми са мъртви.
Елизабет кимна. Пое си дъх и погледна Рамая в очите.
– В Ан Налат има демон. И тя е в замъка.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay