– Богове, видяхте ли тази светлина! – възкликна Марго.
Трите момичета седяха една до друга на една от дългите маси. След ритуала в дворцовия храм апетитът на всички се бе отворил и в момента вечеряха и оживено обсъждаха случилото се.
– Изобщо не изглеждаше безопасно. – каза Франсис, хвърляйки сърдит поглед към групата страшници, които се бяха разположили на кралската маса.
– Беше красиво. – каза Елизабет.
– На теб страшникът ти е размътил мозъка. – ухили й се Марго. – С този танц…
– С това въртене, въртене… – продължи Фран.
– Стига. – начумери им се Лизи.
– Въртене, въртене! И как само си шепнехте!
– Винаги съм твърдяла, че за разбитото сърце няма нищо по-здравословно от нова любов. – заяви авторитетно Марго.
– Така ли си правила? – подсмихна се Елизабет. – Винаги?
Трите се закикотиха и продължиха да си приказват. Лизи се стараеше да не поглежда към Финиан Калахан, за да не предизвика още закачки, но въпреки това погледът й се стрелна към него. Той въобще не се и опитваше да се прикрие, ами съвсем открито си я зяпаше и когато очите им се срещнаха, ѝ се усмихна чаровно. Преди да се е усетила, тя му върна усмивката, а после припряно забоде поглед в чинията си, усещайки как се изчервява. Не беше като да го харесва – даже напротив, струваше й се твърде арогантен и самоуверен. На нея й допадаше мъжете да са по-чувствителни, като Мартин. Не, не, тръсна глава, нямаше да мисли за него. Пък и дори и да го харесваше, той надали щеше да остане в Рива повече от седмица. Или пък не? Девойката наистина не знаеше какви са плановете на Акантусите, можеха и да оставят представител в кралството, за да поддържа кристала. Ако Финиан останеше… Не, наистина не можеше да каже, че го харесва така. Но определено й бе любопитна цялата тази работа с магията. Искаше да го разпита каква е била тази течна светлина, да узнае какво е да боравиш с магия. Изглеждаше ѝ толкова вълнуващо и мистериозно, че бе невъзможно да не иска да научи повече. При тази мисъл въздъхна. Естествено, ако започнеше да задава въпроси за магията, баща ѝ сигурно щеше да я заточи в зимната им резиденция, където по това време на годината компания щяха да й бъдат единствено чайките и орлите, гнездящи по скалите.
Мартин едва ли щеше да я спре да разучи темата. Дядо му бе колекционер на редки знания, както сам обичаше да се определя. Веднъж, когато баща ѝ се опитваше да подсигури връзки със семейството, бе успял да издейства покана и за тримата с майка ѝ. Останаха цяла седмица в резиденцията на възрастния лорд и именно там Елизабет видя най-голямата библиотека през живота си. Цели два етажа бяха заделени за книгите, които бе събирал, а още два бяха посветени на причудливите предмети, които бе намерил по време на пътуванията си. Защото лорд Рийв Чейс бе пътешественик, обиколил Фриниа, Еримор, стъпвайки дори в Хайрини. Историите, които ѝ разказваше, бяха колкото невероятни, толкова и интересни, стотици пъти по-добри от приключенските книги, които тайно четеше. Дневниците, които си бе водил и които ѝ показа, описваха места, животни и хора, които трудно би могла да си представи, ако не бяха набързо щрихованите рисунки, пъстрещи страниците. Имаше толкова много неща, които можеше да научи от него, но сега никога нямаше да успее. Не е честно, помисли си. Марго нямаше да оцени всичко онова, а когато лорд Рийв неминуемо починеше – все пак надхвърляше осемдесетте. Вероятно щяха да разпродадат всичките му вещи. И тя нямаше да е имала възможност да разгледа всичко.
Въздъхна отново и се облегна назад в стола. Имаше чувството, че самият замък отразява унилото й настроение. Светлината от полюлеите вече не бе така ярка, а музиката звучеше някак приглушена, сякаш музикантите бяха покрити с дебело одеяло. Елизабет повдигна глава, за да потърси родителите си. Ако свещите догаряха, може би бе време да се прибират. Само че като погледна към огромния кристален полюлей, разбра, че не светлината е проблема. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че свещите горяха все така ярко и пламъците им се отразяваха и блещукаха, но просто светлината бе поглъщана от сенките, които сякаш бавно пълзяха напред.
– Какво става? – запита се тя разтревожено.
– Какво? – изгледа я Марго.
– Светлината.
Приятелките й се озърнаха объркано.
– Какво за нея?
– Не виждате ли? Сенките я закриват.
Сега вече момичетата я погледнаха притеснено. Франсис внимателно се пресегна и й взе недокоснатата чаша с вино.
– Мисля, че ти стига толкова.
– Напротив, даже й долей. – възрази Марго. – Днес преживя много. Отразило й се е.
Елизабет не им обърна внимание. Сенките започваха да придобиват очертания. Кръвта във вените йѝзамръзна.
– Наистина ли не го виждате? – попита разтреперано.
– Кое, Лизи? – попита Франсис с примирена въздишка и погледна в ъгъла, в който Елизабет бе впила ужасен поглед. – Няма нищо там!
Лизи поклати глава невярващо и сетне потърси Финиан. Той продължаваше да я наблюдава, но този път нямаше и помен от усмивка на лицето му. Вместо нея имаше въпрос. „Какво има?“, попита я безгласно.
Елизабет посочи към ъгъла, към сгъстяващите се сенки, които се протягаха напред, все по-напред. Към хората. А после в ушите си чу тихо „пук!“ от промяната в налягането и светлините изгаснаха.
Чу се плясък на криле. Съскане. Нещо бе при тях в непрогледния мрак.
– Какво става? – изхълца уплашено Франсис. Нейният глас беше единствения в настъпилата тишина.
Елизабет не можеше да ѝ отговори. Собственото ѝ сърце биеше до пръсване, а гърлото ѝ се бе свило от страх. Неестественият мрак сякаш се просмукваше в костите ѝ, вцепеняваше я.
Извенъж се чу звук като от изчаткването на кибритена клечка. От масата на краля изхвърча кълбо огън, което излетя нагоре, нагоре, опирайки се почти в тавана на залата, където увисна, пръскайки слаба светлина. Нещо изцвърча. Звукът изобщо не беше от този свят. Нокти изтракаха по мраморния под. Въздухът се раздвижи до крака на Елизабет и тя подскочи изплашено.
– Какво? Какво! – викна Марго и скочи върху стола си.
– Не знам! – проплака Лизи.
Не искаше да поглежда какво има долу. Не искаше да знае.
Трябваше да знае.
Много бавно насочи поглед към мрака на пода. Във вените й течаха ледени късове страх, роклята лепнеше за гърба ѝ, пропита със студена пот. Писъкът заседна в гърлото й, като осъзна, че тъмнината в краката й бълбука и кипи. Движи се. И има стотици мънички очички, които присвяткват.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com